Градът на прокълнатите
- Автор: Цибел Йо
- Серия: maddrax – die dunkle zukunft der erde #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на прокълнатите». Краткое содержание книги:
Държите в ръце една от най-сполучливите поредици в Европа и света — многотомната поредица за Командир Матю Дракс или Маддракс, както ще го наричат в бъдещето неговите врагове и приятели.
Благодарение на труда на петима писатели книгата е станала една от най-добрите саги за бъдещето ни след катастрофата от 2012 година. Нещо, което е твърде възможно да се случи, ако се позовем на предсказанията на маите, другите древни народи и Нострадамус.
Командир Матю Дракс се озовава в едно наистина мрачно бъдеще и се мъчи да проумее постапокалиптичния свят. Човешката раса вече не е венец на творението. Всичките й усилия са съсредоточени В борбата за чисто физическото оцеляване сред конкурентите по разум — мутантите, наследените от нашия век оръжия, вечните човешки взаимоотношения, както и правилото „Човек за човека е вълк“ дори когато е на път да изчезне като вид от дълбоко наранената ни планета. Но нека да ви оставим да си съставите собствено мнение.
Ще добавим само факта, че в Европа поредицата за Маддракс е МНОГО ПОПУЛЯРНА и с голям тираж. Да се надяваме, че и в България ще бъде същото.
Приятно четене!
Натисна спусъка. Изстрелът раздра тишината над мъртвия град, разхвърча се стъкло.
„Функционира! Дявол да го вземе, наистина функционира!“
Докато пъхаше няколко пълнителя в торбичката с провизиите и в джобовете на летателния си костюм, в главата му се зароди идея. Какво ли би станало, ако и джипът в контролния канал все още можеше да върви? Все пак двигателният му блок е лежал в маслото…
Но преди още да може да продължи мисълта си, Мат беше отклонен. Чу се вик! Остър, пронизителен вик, какъвто надава човек, когато е в смъртна опасност.
Мат се ослуша. Ето пак. Не звучеше като животински приличаше на човешки!
Метна спасителния пакет и торбата с провизиите на рамото си, грабна пушката и се затича обратно към улицата. Сега гласът крещеше почти без прекъсване. Приличаше на женски.
С големи крачки премина през разбитата улица и забърза между редиците на останките от коли и фасади на къщи. Клонки го шибаха по лицето. Гласът ставаше все по-силен.
Мат мина като фъртуна покрай ъгъла на една улица… и спря, сякаш се беше блъснал в стъклото на прозорец. На сто крачки пред него стоеше дете. Престана да крещи, когато го видя. Пред и зад едно около десетгодишното момиче дебнеха три космати животни. Не кой знае колко големи. Може би малко по-големи от фокстериер. Козината им висеше почти до земята. И от устата на плоските им муцуни капеха лиги.
Мат притисна приклада на пушката към рамото си. Крачка по крачка се приближаваше към сцената. С присвити очи фиксираше странните животни. И накрая ги разпозна. Бяха котки! Странно деформирани, хищни котки! Един от зверовете се приведе в дебнеща поза, когато Мат се приближи. Взе котката на прицел.
Момичето притисна ръце към устата си и гледаше Мат с ококорени от уплаха очи. Имаше червеникаворуса, направена на множество дълги плитки коса, беше загърнато в къса рокля и обуто в запретнати червени чорапи. Беше очебийно мършаво и бледо. Но изглеждаше значително по-цивилизовано от членовете на ордата на Зорбан!
Мат отстъпи бавно от средата на улицата към края й, за да си осигури позиция за стрелба, от която не би изложил момичето на опасност. Животните го дебнеха в превита стойка и с настръхнала по гърба и опашката козина.
На по-малко от петдесет крачки, почти на височината на момичето на покрива на една кола се появи четвърта котка. Имаше мръснобяла козина и се стори на Мат малко по-голяма от другите две. На един платан на отсрещната страна на улицата откри и пета котка, черна, а на върха на стената — шеста.
— Да го вземат мътните — изсъска Мат. Беше твърде сигурен, че шестте, които виждаше, не са единствените, които са на лов за момичето. Бавно вдигна оръжието, прицели се в котката на платана и натисна спусъка.
Изстрелът проехтя над руините. От страх момичето започна да крещи отново, котките на улицата прилепиха коремите си до асфалта и засъскаха. Гранки се счупиха, клонки изшумолиха — тялото на черната котка тупна в храсталка под платана.
Мат се придвижи по-близо до момичето. Стреля още веднъж — този път към върха на фасадната руина. Котката горе присви глава. Недалеч под нея се пръснаха камъни, надолу се спусна облак прах.
— Изчезвайте! — изрева Мат. Сега стоеше отстрани на момичето, на не повече от двайсетина крачки. — Да се омитате! — Тупна с крак и направи бърза крачка към най-близката котка. Тя засъска и се сниши още повече в тревата на попукания асфалт.
С ъгълчетата на очите си Мат видя да скача от покрива на останките от колата гадината с мръснобялата козина. Обърна внезапно оръжието и натисна спусъка. Бликна кръв, котката се преметна и остана да лежи неподвижно. Момичето все още скимтеше и от време на време пружинираше с коленете си.
Изглежда, това стигаше на останалите животни. С големи скокове избягаха в руината на къщата зад платана. Мат отпусна пушката и побърза към треперещото момиче. То се вкопчи като удавник в летателния му костюм и неспирно хълцаше. Мат притисна към себе си уплашеното до крайност създание и го помилва по гърба.
— Наред е, всичко е наред… не се страхувай, ще те браня… не знаеше дали въобще го разбира.
Нещо дръпна крачола му. Погледна към краката си. Бръмбарите го бяха догонили! Пъплеха от всички страни през тревата и храстите. Два-три вече висяха на крачолите му.
— Проклети гадини…! — Мат пусна момичето. С ложата на пушката махна дългите колкото пръст насекоми и ги стъпка. С пращене се мачкаха под ботуша му. Но там, където веднъж настъпеше, налитаха три нови. Изведнъж му се стори, че черните бръмбари са навсякъде.