Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
Сетне въжетата се разхлабиха и той се просна по гръб на земята, гърчейки се за въздух. Еднорогата се бе надвесила над него, тъмна като кръв в помътнялото му зрение. Докосна го с рога си.
Когато Шмендрик вече можеше да се изправи, тя се обърна и магьосникът я последва, озъртайки се към дъба, макар че той отново бе застинал като всяко дърво, което никога не е обичало. Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден. Дори вятърът се двоумеше.
— Видя ли ме? — попита той еднорогата. — Гледаше ли, видя ли какво направих?
— Да — отвърна тя. — Беше истинска магия.
Усещането за загуба се завърна, студено и остро като меч.
— Няма я вече — каза той. — Имах я — тя имаше мен — но сега я няма. Не успях да я задържа.
Еднорогата се носеше пред него, тиха като перце.
Познат глас се обади някъде отблизо:
— Напускаш ни толкова скоро, магьоснико? Мъжете ще съжаляват, че са те изтървали.
Той се обърна и видя Моли Гру, облегната на едно дърво. С раздърпана рокля и раздърпани коси, с кървящи и окаляни нозе, тя му се усмихваше като прилеп.
— Изненада — каза. — Лейди Мариан е.
Сетне видя еднорогата. Не помръдна и не проговори, но светлокафявите ѝ очи изведнъж се разшириха от сълзи. Дълго време остана неподвижна; после с всяка ръка грабна шепа от подгъва на роклята и изви колене в треперливо приклякане. Глезените ѝ бяха кръстосани, а погледът — сведен, но въпреки това на Шмендрик му трябваше още миг, за да разбере, че Моли Гру прави реверанс.
Той избухна в смях и Моли Гру рязко се изправи, алена от върха на челото до ямката на гърлото.
— Къде беше? — извика тя. — Къде, по дяволите, беше?
Направи няколко крачки към Шмендрик, но гледаше отвъд него, към еднорогата.
Когато се опита да мине покрай него, магьосникът застана на пътя ѝ.
— Не се говори така — каза ѝ, все още несигурен дали Моли е разпознала еднорогата. — Не знаеш ли как да се държиш, жено? И не се прави реверанс.
Но Моли го бутна настрана и отиде до еднорогата, хокайки я, все едно беше заблудила се крава.
— Къде беше?
Пред белотата и сияещия рог Моли се смали до пискащ бръмбар, но този път към земята се сведоха старите тъмни очи на еднорогата.
— Сега съм тук — каза тя накрая.
Моли се разсмя с изопнати устни.
— И каква полза, че си тук сега? Къде беше преди двайсет години, преди десет? Как смееш, как смееш да идваш при мен сега, когато съм това? — Тя се описа, махвайки с ръка: празно лице, пусти очи и жълтеещо сърце. — Иска ми се хич да не беше идвала. Защо идваш сега? — Сълзи се плъзнаха по страните на носа ѝ.
Еднорогата не отговори и Шмендрик се обади:
— Тя е последната. Тя е последният еднорог на света.
— Ами да — подсмръкна Моли. — Само последният еднорог на света би дошъл при Моли Гру.
Сетне протегна ръка, за да я сложи върху бузата на еднорогата; но и двете трепнаха леко и докосването завърши на потръпващото място под челюстта. Моли каза:
— Няма нищо. Прощавам ти.
— Еднорозите не са, за да им се прощава. — Магьосникът почувства, че му се завива свят от ревност, не само заради докосването, но и защото нещо като тайна течеше между Моли и еднорогата. — Еднорозите са за начала — рече, — за невинността и чистотата, за новото. Еднорозите са за млади девойки.
Моли галеше шията на еднорогата така плахо, сякаш беше сляпа. Тя избърса мръсните си сълзи в бялата грива.
— Не познаваш много еднорозите — промълви.
Сега небето бе нефритеносиво, а дърветата, които само допреди миг бяха изрисувани върху мрака, отново се превърнаха в истински и свистяха в утринния вятър.
Гледайки еднорогата, Шмендрик каза сурово:
— Трябва да тръгваме.
Моли се съгласи незабавно.
— Тъй, тъй, преди мъжете да ни открият и да ти прережат гърлото, задето ги измами, горките. — Тя погледна през рамо. — Имаше едни неща, които исках да взема, но те вече нямат значение. Готова съм.
Шмендрик отново ѝ прегради пътя.
— Не можеш да дойдеш с нас. Ние имаме мисия. — Гласът и очите му бяха толкова сурови, колкото съумя да ги докара, ала почувства, че носът му се смути. Така и не бе успял да възпита носа си.