Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Денят е слънчев — каза той.
— Виждам.
— Една разходка ще е приятна.
— Върви тогава.
— Иска ми се да дойдеш и ти — каза Хасан. Нещо глухо се удари във вратата, може би челото му. — Не знам какво съм сгрешил, Амир ага. Бих желал да ми кажеш. Не знам защо вече не играем заедно.
— Нищо не си направил, Хасан. Тръгвай.
— Можеш да ми кажеш. Ще престана.
Зарових лице в скута си и стиснах главата си с колене като в менгеме.
— Ще ти кажа какво искам да направиш — изрекох аз с плътно затворени очи.
— Само кажи!
— Искам да спреш да ми досаждаш — креснах аз. — Искам да се махнеш.
Надявах се той да отвърне на грубостта, да блъсне вратата и да ме наругае — така би ми олекнало малко. Но той не направи нищо подобно, а когато след няколко минути отворих вратата, вече го нямаше. Хвърлих се на леглото, зарових глава под възглавницата и заплаках.
След онзи ден Хасан се движеше из периферията на моя живот. Полагах усилия пътищата ни да се кръстосват колкото е възможно по-рядко, планирах дните си с тази цел. Защото, когато той бе наоколо, кислородът сякаш изтичаше вън от стаята. Гърдите ми се стягаха, не можех да си поема дъх; стоях запъхтян в собствения си малък мехур от безвъздушно пространство. Но дори и да го нямаше, Хасан пак бе до мен. Виждах го в изпраните на ръка и изгладени дрехи върху плетената седалка на стола, в топлите пантофи, оставени пред вратата ми, в разпалената печка, когато слизах за закуска. Накъдето и да погледнех, все се сблъсквах със следи от неговата вярност — тая проклета, непоклатима вярност.
Рано напролет, няколко дни преди новата учебна година, двамата с баба садяхме лалета в градината. Снегът почти се беше стопил и по хълмовете на север вече се зеленееха ивици трева. Беше студено, облачно утро. Клекнал до мен, баба разкопаваше земята и засаждаше луковиците, които му подавах. Тъкмо ми разказваше как повечето хора смятат, че е по-добре лалетата да се садят наесен, но това не било вярно, когато аз изведнъж изтърсих:
— Баба, мислил ли си някога да наемеш нови слуги?
Той пусна луковицата и заби лопатката в земята. Свали градинарските ръкавици. Бях го изненадал.
— Чи? Какво каза?
— Просто се питах, това е.
— Защо да го правя? — рязко изрече баба.
— Е, сигурно няма да го направиш. Само попитах.
Гласът ми заглъхна до шепот. Вече съжалявах, че съм заговорил.
— Заради теб и Хасан ли? Знам, че между вас двамата става нещо, но каквото и да е то, ще трябва сам да се справиш. Без мен. Аз не се бъркам.
— Извинявай, баба.
Той пак си сложи ръкавиците и процеди през зъби:
— Израснах с Али. Баща ми го прие, обичаше го като свой син. Четирийсет години Али ми е като роднина. Цели четирийсет години! И ти си въобразяваш, че просто ще го изхвърля? — Баба се обърна към мен и лицето му беше пламнало като лале. — Никога не съм ти посягал, Амир, но ако още веднъж кажеш това… — Той се загледа настрани и поклати глава. — Срамувам се от теб. А Хасан… Хасан няма да ходи никъде, разбра ли?
Наведох глава и загребах шепа студена пръст. Пуснах я да изтече между пръстите ми.
— Попитах те разбра ли! — изрева той.
Свих се.
— Да, баба.
— Хасан няма да ходи никъде — отсече баба. Издълба нова дупка, удряйки с лопатката по-силно, отколкото трябваше. — Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. Повече да не си ми задал тоя въпрос!
— Няма, баба. Съжалявам.
Останалите лалета засадихме в мълчание.
Когато след седмица тръгнах на училище, малко ми поолекна. Учениците обикаляха из двора с нови тетрадки и подострени моливи, ритаха буци пръст, бъбреха си на групички, чакаха председателите на класовете да надуят свирките. Баба ме докара по черния път до входа. Училището беше стара двуетажна сграда със счупени прозорци и мрачни коридори, из които висяха паяжини, а олющената мазилка разкриваше някогашния жълтеникав цвят на стените. Повечето момчета идваха пеша и черният мустанг на баба предизвикваше завистливи погледи. Би трябвало да сияя от гордост, когато слязох от колата — и някога наистина щеше да е така, — но сега не изпитвах друго, освен неясно притеснение. И усещане за пустота. Баба потегли, без да се сбогува с мен.
Пропуснах обичайното сравнение на белезите от хвърчилата и отидох да се наредя в строя. Звънецът удари и ние тръгнахме в колона по двама към класните стаи. Седнах най-отзад. Докато учителят по фарси ни раздаваше учебниците, аз се молех да имаме повече домашни.