Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— И какво стана?
— Същия ден баща ми натовари Хомайра и близките й на камион и ги прати в Хазарджат. Повече не я видях.
— Съжалявам — казах аз.
— Е, сигурно е било за добро. — Рахим хан сви рамене. — Тя щеше да страда. Моите близки никога нямаше да я приемат като равна. Не може една жена да ти лъска обувките, а на другия ден да й казваш „сестро“. — Той ме погледна. — Знаеш ли, Амир джан, с мен можеш да споделиш каквото поискаш. И когато поискаш.
— Знам — отвърнах неуверено аз.
Той дълго ме гледа, сякаш чакаше нещо, и в бездънните му черни очи се криеше намек за неизречена тайна помежду ни. За момент бях готов да му призная какво ме мъчи. Щях да му кажа всичко, но какво щеше да си помисли за мен? Щеше да ме намрази — и с право.
— Вземи. — Той ми подаде нещо. — Без малко да забравя. Честит рожден ден.
Беше бележник с кафява кожена подвързия. Плъзнах пръсти по позлатената обшивка на кориците. Помирисах кожата.
— За разказите ти — каза Рахим хан.
Канех се да му благодаря, когато нещо, избухна и огнени пръски озариха небето. Децата крещяха и пискаха при всеки трясък. Хората надаваха възторжени възгласи и ръкопляскаха всеки път, щом поредната ракета се превръщаше в огнен букет. През две-три секунди дворът рязко се озаряваше в червено, зелено, оранжево.
В един от тия кратки проблясъци видях нещо, което никога няма да забравя: Хасан сервира на Асеф и Уали напитки върху сребърен поднос. Светлината изгасва, съскане и пукот, после ново оранжево зарево: ухилен, Асеф потърка гърдите на Хасан с кокалчетата на пръстите си.
Сетне милосърдно се спусна мрак.
9
На другата сутрин, седнал сред стаята си, аз отварях подарък след подарък. Не знам защо изобщо си правех труд, след като само им хвърлях по един безрадостен поглед и ги мятах в ъгъла. Купчината растеше: фотоапарат, транзистор, пълен комплект електрическо влакче… и няколко запечатани плика с банкноти. Знаех, че никога няма да похарча парите или да слушам транзистора, а електрическото влакче никога няма да обикаля по релсите си из стаята. Не ги исках — по парите и подаръците имаше кръв; баба никога не би ми устроил такова празненство, ако не бях спечелил турнира.
Баба ми даде два подаръка. Единият несъмнено щеше да предизвика завистта на всички хлапета в квартала — чисто нов велосипед „Шуин Стингрей“, кралят на всички велосипеди. Само шепа деца в цял Кабул имаха нов „Стингрей“ и сега аз бях в това число. Велосипедът имаше високо кормило с черни гумени ръкохватки и седалка във формата на банан, с която се славеше този модел. Спиците бяха златисти, а стоманената рамка — червена като захаросана ябълка. Или като кръв. Всяко друго хлапе незабавно би скочило на велосипеда, за да обиколи целия квартал. Само преди няколко месеца и аз бих сторил същото.
— Харесва ли ти? — попита баба, подпрян на вратата на стаята ми.
Аз го изгледах с глуповата усмивка и бързо отвърнах:
— Благодаря.
Съжалявах, че не ми хрумна нищо друго.
— Можем да покараме заедно — каза баба.
Канеше ме, но не много настойчиво.
— Може би по-късно — отвърнах аз. — Малко съм уморен.
— Добре.
— Баба?
— Да?
— Благодаря за фойерверките — казах аз.
Благодарях му, но с половин уста.
— Почивай си — рече баба и тръгна към стаята си.
Другият подарък, който ми даде баба, без да изчаква кога ще го разопаковам, беше ръчен часовник. Имаше син циферблат и златни стрелки с формата на светкавици. Дори не си го сложих. Метнах го върху купчината подаръци в ъгъла. Единственият подарък, който не хвърлих там, беше коженият бележник от Рахим хан. Само по него не усещах кръв.
Седях на ръба на леглото, въртях бележника в ръцете си и си припомнях какво бе казал Рахим хан за Хомайра — че в крайна сметка прогонването й може да е било за добро. Тя щеше да страда. Също както понякога прожекционният апарат на кака Хомаюн се повреждаше и повтаряше един и същ диапозитив, така и сега в главата ми се мяркаше една и съща картина: Хасан с наведена глава сервира напитки на Асеф и Уали. Може би наистина ще да е за добро. Да му спестя страданията. Както и своите.
Същия следобед изкарах велосипеда за пръв и последен път. Обиколих квартала два пъти и се върнах. Подкарах по алеята към задния двор, където Хасан и Али разчистваха боклуците от снощното празненство. Из двора се валяха картонени чаши, смачкани салфетки и празни бутилки от безалкохолни напитки. Али сгъваше столовете и ги подреждаше до стената. Той ме видя и размаха ръка.