Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
По залез слънце съпругите и дъщерите поднесоха вечеря — ориз, кюфтета и пилешка курма. Вечеряхме по обичая, насядали на възглавници около разстлана на пода покривка, и си вземахме с ръце от общите чинии. Не бях гладен, но все пак седнах да се храня с баба, кака Фарук и двете момчета на кака Хомаюн. Баба, който беше пийнал няколко уискита преди вечеря, още дрънкаше за боя с хвърчила — как съм издържал повече от всички, как съм се прибрал с последното сразено хвърчило. Гръмкият му глас кънтеше из цялата стая. Хората надигаха глави от чиниите и подвикнаха поздравления. Кака Фарук ме потупа по гърба с чистата си ръка. Искаше ми се да забия ножа в окото си.
По-късно, след полунощ, след няколко часа игра на покер между баба и братовчедите му, мъжете налягаха да спят на дюшеци в същата стая, където бяхме вечеряли. Жените се качиха горе. Час по-късно все още бях буден. Мятах се, въртях се от едната страна на другата, а наоколо роднините ми хъркаха, сумтяха и въздишаха насън. Седнах. През прозореца нахлуваше лунен лъч.
— Гледах как изнасилват Хасан — изрекох аз, без да се обръщам конкретно към някого.
Баба се размърда в съня си. Кака Хомаюн изпъшка. Една част от душата ми се надяваше някой да се събуди и да чуе, та да не живея вече с тази страшна лъжа. Но никой не се събуди и в последвалото безмълвие аз проумях новото си проклятие: щеше да ми се размине.
Спомних си съня на Хасан — как плуваме в езерото. Няма чудовище, бе казал той, само вода. Ала грешеше. В езерото имаше чудовище. То бе сграбчило Хасан за глезените и го бе повлякло към мътните дълбини. Това чудовище бях аз.
През онази нощ безсънието стана мой спътник.
Не разговарях с Хасан чак до средата на следващата седмица. Бях изял насила половината от закуската си, а Хасан миеше чиниите. Тъкмо тръгвах по стъпалата към стаята си, когато Хасан ме попита искам ли да се качим на хълма. Казах, че съм уморен. Хасан също изглеждаше уморен — беше отслабнал и под подпухналите му очи имаше тъмни кръгове. Но когато повтори молбата си, аз неохотно склоних.
Изкатерихме се по хълма, а калният сняг жвакаше под ботушите ни. Мълчахме и двамата. Седнахме под нашия нар и аз разбрах, че съм сбъркал. Не биваше да идвам на хълма. Погледнах думите, които бях издълбал върху дънера с кухненския нож на Али — Амир и Хасан, султани на Кабул… Сега не можех да ги понасям.
Той ме помоли да му почета от „Шах-наме“, а аз отвърнах, че съм размислил. Казах, че просто искам да си ида в стаята. Той извърна очи и сви рамене. Слязохме надолу, както бяхме дошли — в мълчание. И за пръв път през живота си зачаках с нетърпение пролетта.
Споменът ми за остатъка от зимата на 1975 г. е доста мъгляв. Бях много щастлив, когато баба си бе у дома. Хранехме се заедно, ходехме на кино, гостувахме на кака Хомаюн или кака Фарук. Понякога идваше Рахим хан и баба ми позволяваше да оставам в кабинета и да пия чай с тях. Дори ме накара да му прочета няколко свои разказа. Беше чудесно и аз дори повярвах, че занапред ще е все така. Баба също вярваше, струва ми се. А не биваше да се залъгваме. Защото поне за няколко месеца след състезанието двамата с баба се потопихме в една сладка илюзия, виждахме се един друг така, както никога преди. Наистина се бяхме самозалъгвали, че една играчка от хартия, лепило и бамбук може някак да сложи мост над бездната помежду ни.
Но когато баба излизаше — а той излизаше често, — аз се затварях в стаята си. Изчитах по една книга на всеки два дни, пишех разкази, учех се да рисувам коне. Сутрин чувах как Хасан шета из кухнята, чувах дрънченето на прибори, съскането на чайника. Изчаквах вратата да хлопне и чак тогава слизах да закуся. Отбелязах на календара първия учебен ден и започнах да отброявам колко остава.
За мое отчаяние Хасан непрестанно се мъчеше да разпали старата дружба. Помня последния път. Бях в стаята си и четях „Айвънхоу“ в съкратен превод на фарси, когато той почука на вратата.
— Какво има?
— Отивам до фурната да купя наан — отвърна Хасан иззад вратата. — Питах се дали… дали не искаш да дойдеш.
— Мисля да почета — казах аз, разтривайки слепоочията си. Напоследък ме хващаше главоболие всеки път, когато Хасан се появеше наблизо.