Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
Той се извърна.
От дънера скочиха нечии леки фигури. Бяха четирима — двама им преградиха пътя отпред, други два силуета — отрязаха пътя назад.
Тиел се притисна към Виктор. Не извика, но явно се уплаши.
Един от непознатите заяви, като чудновато провлачваше думите:
— Това е нашата земя… Земята на мъртвите… Вие сте на нашата страна на Предела…
— Ние само минаваме оттук! — възкликна Тиел.
— Ще минете… ако ви позволим…
Виктор се опитваше да следи движенията и на четиримата. Заотстъпва към брега на дерето, дърпайки със себе си девойката. Четирите сенки безмълвно се наредиха в полукръг, притискайки ги към стръмнината. По неизвестна причина Виктор не изпитваше ужас. Сякаш наистина гледаше евтина кинопродукция, в която гримирани артисти старателно имитират мъртъвци. Но въпреки това дланта му, която стискаше калпавата тояга, стана неприятно влажна от пот. Не бива да се подценява опасността! Не бива! Особено в този свят, където всичко е възможно… даже съживени мъртъвци.
— Позволете ни да продължим — каза той, мъчейки се да говори твърдо.
— Злато… — изсъска някой от четиримата. — Откуп…
Тиел рязко вдигна глава и Виктор усети недоумението й.
Наистина. За какво му е на покойник злато?
— Ами сребро, ще ви задоволи ли? — попита той.
Сенките като една се засмяха и една от тях проточи:
— Всичко ще ни задоволи…
— Язък, че не разполагаме нито със злато, нито със сребро. Ами с рубли ще стане ли? — напълно искрено предложи Виктор, готов с лекота да се раздели с портмонето си. В края на краищата на мъртвите наистина не им трябват пари!
— Ръби? Кого ще ръбиш? Аааа… искаш да се бием, значи… Ала къде ти е мечът? — тъмната фигура се размърда и в мрака блесна метал.
— Нещо не е наред… — прошепна Тиел. — Не е наред, Виктор…
Един от нападателите, висок и тънък като че ли мълчал досега, неочаквано предложи:
— Или ни остави момичето… върви си сам…
— Ами… добре! Разбрахме се — Виктор бързо се отстрани от Тиел, извърна лице, за да не срещне дори в тъмното погледа й, и тръгна напред. Фигурите бавно, объркани от постъпката му, се отдръпнаха, за да му сторят път. Той мина между тях — и с къс замах халоса най-близкия мъртвец с тоягата. Ударът попадна на шията на непознатия.
Прогнилият клон, разбира се, веднага се счупи. Но странно — за мъртвеца това бе напълно достатъчно, защото тъмната фигура със сподавено хриптене се свлече на земята.
— Ах ти!… — заврещя високият, който бе поискал Тиел да остане. Виктор различи, че мъртвецът посяга към нещо на гърба си и в това движение имаше нещо предвещаващо големи неприятности, затова Виктор се извъртя и ритна високия в гърдите. Ударът излезе простичък, при това от неудобно положение. В тренировъчната зала би го отбил всеки новак.
Ала отново и този покойник се оказа рядко несръчен воин. Може би приживе да е бил полкови готвач или коняр в обоза, та и след смъртта си нищо не е научил?…
— Уххх… — само толкова се чу от него, когато ритникът му изкара въздуха от дробовете. В следващия миг Виктор го заобиколи в гръб и сграбчи за гърлото. Бе предварително подготвен да усети отвратителната гниеща плът под пръстите си. Но не би.
Гърло като гърло. А на всичко отгоре от покойника лъхна приятен и успокояващ аромат на цветя.
Няколко секунди противникът не се съпротивлява, после се съвзе и нанесе бърз, за щастие плъзнал се по скулата, удар с лакът в лицето на Виктор. И взе да изтегля нещо от пояса си.
И чак тогава, без даже да се замисли какво върши, Виктор стисна врата на противника, подпря коляно в гърба му и дръпна назад и надолу. И пишман врагът, оказал се неочаквано лек и крехък, окончателно премина в царството на мъртвите, след като шийните му прешлени изпукаха. Вече докосналият тялото на Виктор нож трепна и изпадна от омекналата ръка.
А редом ставаше нещо много странно. Двамата останали нападатели, на които им се полагаше вече да са връхлетели на помощ на високия, бавно отстъпваха. И не от Виктор, а от Тиел. Момичето вървеше срещу тях, като тихо говореше нещо на неразбираем език. Отнякъде избликна мъждива светлина — слабите оранжеви отблясъци изтръгнаха от мрака лицата на нападателите — съвсем обикновени човешки лица, зле избръснати, на средна възраст.
— Недей! — изпищя изведнъж мъжът, който бе им поискал злато. Обърна се, понечи да побегне… но внезапно по тялото му плъзнаха бледи листенца пламък. А след миг избухна; огънят изрева, ръфайки снагата на нещастника, сякаш бе полята с бензин. Кратък, животински писък — и горящото тяло рухна.