Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
Тиел пак се засмя:
— Странна?
— Повече от странна! — в изблик на откровеност Виктор не се сдържа и добави: — Бях абсолютно сигурен, че не си наред. Всички тези рани от мечове, преходи, загадки…
— А това не е лъжа — Тиел подигравателно се усмихваше, очите и тайнствено блеснаха в мрака. — Мен и тук ме смятат за ненормална. Зарад всичките тези синини от метрото, преходите и загадките…
— Какви синини?
— Отначало не знаех, че вратите на мотрисите се затварят толкова бързо и рязко…
Виктор се ухили, като си представи как Тиел се промъква гратис в метрото.
— Да… но ти се държеше така, сякаш нищо не те учудва… — Той си спомни поведението й в метрото и поклати глава наум. Докато пътуваха, момичето даже взе да чете някакъв роман, от ония, сапунените, през рамото на една жена…
— И ти се правиш, че уж нищо не те учудва.
Едно на нула. В нейна полза.
— Засега няма от какво.
— Радвай се, че няма!
Гласът й мигновено стана сериозен и Виктор пак се озърна. Не, нищо… Или? Не, привижда му се. Обикновено дере, пресъхнало корито на поток, отгоре — безредно сплетени клони. Ясно защо Тиел е избрала да минат оттук — между дърветата е просто невъзможно да се придвижат. Отпред се различаваше паднал като неръкотворен мост дебел дънер, съединил двата бряга на дерето. Клоните на дървото още бяха покрити с листа, сякаш неувехнали напълно. Здрав е бил този горски исполин, не старостта го е изтръгнала от земята…
— Тук често ли има бури? — попита Виктор.
— Къде „тук“?
Девойката откровено иронизираше.
— В Средния свят — обречено уточни той.
— Не буря е съборила дърветата. Това е Сивия предел. Някога тук е имало война.
— Очевидно, скоро?
— Преди векове. Но не за всички войната е свършила, Виктор.
Той се помъчи да се усмихне:
— Партизаните до ден днешен секат дърветата?
— Имало е голяма битка. Две армии. В едната хора, в другата — нечовеци. Човешката войска е била пометена почти напълно. Мечовете са губели пред стрелите и секирите… — Момичето спря и млъкна, взряна в падналия дънер. Тя предложи: — Нека постоим за малко, Виктор. Нещо тук не ми харесва, хич не ми харесва.
Цареше гробовна мъртва тишина. Нито звук. В здрача очите нищо не различаваха, освен смътни силуети на дървета на фона на тъмното небе.
— И тогава в боя се намесили маговете… — неочаквано продължи прекъснатия си разказ Тиел. — И мъртвата войска се изправила, и тръгнала срещу врага, и той бил прегазен… защото мъртвец трудно се убива два пъти. Само че маговете не преценили приложената сила — прекомерно голям бил страхът им. Заклинания, които не бивало да се произнасят, още отеквали… и покой не настъпил за загиналите. Поразената вражеска армия също се изправила от земята. И всичко могло да свърши веднъж завинаги — за живите. Доскорошните противници застанали рамо до рамо, за да се опълчат срещу убитите си другари. Но и така не биха надвили… та всеки загиващ в редиците им тутакси се обръщал срещу тях.
Виктор се намръщи и пристъпи към момичето, пъдейки злокобната омая на разказа. Още от малък той не обичаше страшните истории, толкова предпочитани за разправяне вечер в пионерските лагери. А по-късно не четеше Стивън Кинг и не гледаше трилъри по телевизията. И сега му се струваше, че не е уместно да се разказват такива басни насред нощната гора. Ала нещо — не страх, друго — се промъкна и остави студени стъпки по тялото му. Сякаш предупреждение: недей слуша… поне не толкова захласнато, защото…
Тиел като че ли не почувства ръката му на рамото си:
— И тогава дошъл онзи, който единствен могъл да спре всичко. Застанал между армията на мъртвите и войската на живите — и създал Сивия предел.
— Аз пък си помислих, че всички…
— Не. Нямало за какво да бъдат наказвани — нито мъртвите, нито живите. Живите не носели вина, загиналите — още по-малко. Ала оттогава се появил Пределът, отвъд който не пристъпват мъртвите и където не е добре да ходят живите.
— Пък ние навлязохме?
Раменете на Тиел потръпнаха нервно.
— Всичко се променя. Реките дълбаят нови корита, планини израстват от земята. Някога друмът минаваше покрай Предела. Сега — не зная. Те може да мислят другояче. Казват, че оттук вече не е безопасно да се пътешества.
— Тиел, хайде да не се плашим един друг.
— Ти се страхуваш? — удиви се тя.
— Да речем, че ми е неприятно. Не вярвам в бродещи скелети…
Тиел се изкиска:
— Скелетите не бродят! Как си представяш да се разхожда нещо несвързано с мускули и сухожилия?
— Е, ние си имаме достатъчно мускули и сухожилия. Тръгваме!
Тиел кимна и те продължиха напред. Но не направиха и пет крачки, когато нещо изшумоля откъм гъстия сумрак под поваленото над пътеката дърво, а във врата на Виктор се посипаха парченца изгнила кора.