Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
Тиел мълчеше, дори и да се сещаше какво става с него. Е, мерси и на толкова. Двамата забавиха крачка по нанагорното — друмът сякаш му беше омръзнало да криволичи и пердашеше направо през хълма.
— Ето го градчето — посочи Тиел. На стотина метра напред мъждукаше разпиляна купчина светлинки. Виктор се позабави, за миг усещайки, че е разочарован. Само след няколко минути щяха да са в селището.
— Мислех, че ще трябва да се скача… да се катерим… — призна той.
— Защо?
— Де да знам…
Подсъзнателно очакваше и кучешка гюрултия, но те приближиха градчето в пълна тишина. Възможно ли е в този свят да няма кучета? Така, както в нормалния свят липсват елфите, така тук митични същества можеше да са псетата…
— Стой — Тиел спря и се вкопчи в ръката му. Някой идеше насреща.
Виктор положи длан върху дръжката на ножа. Среднощният минувач се приближаваше. Дочу се шумното му дишане, неравномерно отекващите стъпки. Виктор се отпусна.
Поне алкохолът присъстваше и в този свят.
— Тц… няма да ида по късия път — чу се откъм окъснелия гуляйджия. Той или ги беше забелязал, или беседваше със себе си. — Не… Ще мина през дерето. Там е, хлъц, тъмно, мокро, страшно… Там са стръмни и хлъзгави бреговете… Там духат ветровете!
За вятъра грешеше, но с другото Виктор бе съгласен. Пияният напевно излагаше плановете си:
— Ще мина през дерето… И ще ми стане гот! И ще… ъъъ, изтрз… изтрес… изтрезнея!
Мина покрай тях, без да покаже, че ги е видял. Виктор не различи лицето му, само разбра, че човекът е едър, със солидно шкембенце и бая висок на ръст. Пияният позабави крачка, дори спря и с тъжно недоумение изтърси ни в клин ни в ръкав:
— Оловни топчета! Брейиии…!
Виктор прошепна на спътничката си, като наведе глава към ухото й:
— Да го спрем ли? Такъв наквасен — и през онова дере…
— Точно какъвто си е, без грижи ще мине — нехайно отвърна Тиел. — Пияните съдбата ги пази. Пък и мъртвите не понасят да им смърди на джибри!
Виктор се въздържа от въпроси относно тази странна абстиненция у мъртъвците, понеже се опасяваше, че ако пита, Тиел може и да му отговори, а тогава ще се наложи да повярва още в нещо, вече съвсем безумно… Макар че, в сравнение със самото явление „бродещи трупове“, неприязънта им към алкохолната воня наистина е дреболия, която не заслужава особено внимание.
Друмът плавно се превърна в улица. Под нозете си вече не усещаха утъпкана пръст, а прецизно напаснати павета. В градчето беше по-светло. Въпреки късния час, прозорците на множество къщи светеха, пред някои дори горяха фенери. Виктор жадно се оглеждаше, мъчейки се да открие характерните черти на този свят, които рязко да го различават от собствения му. Търсеше нещо мистично или поне средновековно.
Къде ти!
Спретнати къщурки на два-три ката. Първият етаж обикновено иззидан от камъни, нагоре — дървения. Прозорците — остъклени. Фенерите… хъммм… Под дантелите от ковано желязо личаха матови плафони, но светлината отвътре беше твърде равномерна, нетрепкаща.
Окончателно доуби илюзиите му обикновеното копче за електрически звънец, което различи до вратата на една от къщите. То се намираше тъкмо там, където му бе мястото!
— Тук имате ток?! — възкликна обвинително Виктор.
Тиел учудено го изгледа и той неволно сниши тон. Под уличното осветление лицето на момичето беше изморено и почти сиво.
— Е, и?
— Ама как така?
— Че защо не? Да съм ти казвала, че тук ползват лампи с тюленова мас или брезови факли?
— Не, но… Щом тук… — Виктор заекна, отчаяно търсейки думи. — Тиел! Мога да повярвам, че има инакъв свят, дето е обратната страна на реалността. Господ знае защо, но мога! Да, тук елфките, дето все не достигат, спят с хора! И мъртъвците бродят зад Сивия си предел, а пък Пределът е изграден от чародеи и вълшебници!
Тиел снизходително се усмихна.
— Обаче в такъв случай — продължи протеста си той, — тук не може да има техника! Електричество, звънци, машини!
Над тях тропна отварящ се прозорец и зъл глас разкъса нощта:
— Абе какво става, винаги ли като пийнете, трябва да се освините… Я се разкарайте оттук!
Разгорещен, Виктор едва не отвърна, но навреме размисли и се отказа. Първо, позицията му за кавга не беше тактически изгодна, пък реално погледнато, наистина не беше прав…
— Виктор — меко промълви Тиел, — ти си уморен. Хайде…
И той послушно, все едно наистина бе подпийнал мъжага, воден от благовъзпитаната си дъщеря, последва момичето.
— Това е възможно — уговаряше го тя. — Това е Средния свят, разбираш ли? Тук всичко е възможно…