Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Какво правим, когато сме заедно?
— Точно така! — Розали се замисля за няколко секунди, а след това погледът й просветва. — Отиваме на фитнес.
— На фитнес ли? — повтарям аз и се опитвам да се престоря на радостна. — Точно така. Значи ходим често на фитнес, така ли?
— Сладурче, това е голямата ти страст. Тичаш през ден по час в шест сутрин.
— Шест сутринта ли? Аз, да тичам?
Аз никога не тичам. Освен че е досадно, е и тъпо, защото циците ти се подмятат. Веднъж тичах километър и половина, ей така, за кеф, заедно с Фи и Каролин, и за малко да умра. Поне бях по-добра от Фи, която се отказа две минути след като започна и вървя до края с цигара в ръка, а след това се скара с организаторите и й беше забранено повече да участва в благотворителни събития, организирани в помощ на борбата с рака.
— Не се притеснявай, днес ще правим нещо спокойно, за почивка — решава Розали. — Ще отидем на масаж или на час по стреч. Грабвай екипа, тръгваме.
— Добре — колебая се. — Малко се притеснявам… просто не знам къде ми стои екипът. Гардеробите в спалнята са пълни с дрехи на Ерик. Не мога да намеря къде са моите.
Розали остава с отворена уста.
— Не знаеш къде са ти дрехите? — В огромните й сини очи бликват сълзи и тя започва да си вее с ръка. — Много се извинявам — хълца тя. — Едва сега си давам сметка колко ужасно се чувстваш. Да забравиш целия си гардероб! — Тя си поема дълбоко дъх, стяга се и стиска ръката ми. — Ела с мен, сладурче. Ще ти покажа.
Всичко е ясно. Не съм могла да открия дрехите си, защото не са били в гардероб, а в цяла стая, зад врата, маскирана като огледало. А им е отделена цяла стая, защото са невероятно много.
Докато оглеждам рафтовете с дрехи, направо ми прималява. Никога през живота си не съм виждала толкова много дрехи, не и извън магазин. Колосани бели ризи, черни панталони с ръбове, костюми в бежово и кремаво. Вечерни тоалети от дантела и органза. За чорапите има отделно чекмедже. Грижливо сгънатите бикини са с етикет на „Ла Перла“. Всичко, което погледна, ми се струва чисто ново и безупречно. Няма износени дънки, няма размъкнати анцузи, няма удобни стари пижами.
Преглеждам саката и ако не бяха различните копчета, щях да реша, че са еднакви. Не мога да повярвам, че харча толкова пари за дрехи и те всички са в разни нюанси на бежовото.
— Какво ще кажеш? — Розали ме наблюдава с блеснали очи.
— Невероятно!
— Ан има страхотен усет — кима компетентно тя. — Ан е личната ти стилистка. Тя ти избира дрехите.
— Имам човек, който ми избира дрехите, така ли?
— Само за основните неща всеки сезон… — Розали вади тъмносиня рокля с тънки презрамки и дискретни къдри по края. — Погледни, това е роклята, с която беше облечена, когато се запознахме. Спомням си, че си казах: „Значи това е момичето, по което е хлътнал Ерик.“ Всички на партито говореха само за теб! Лекси, държа да ти кажа, че когато вие двамата се оженихте, много момичета бяха адски нещастни… — Тя посяга към дълга черна официална рокля. — Това беше роклята ти за моята вечер на загадките и убийствата. — Тя я налага на мен. — Беше с кожена наметка и перли… помниш ли?
— Май не.
— Ами тази на „Катрин Уокър“? Не може да не я помниш. Ами „Роланд Море“?… — Розали продължава да вади рокля след рокля, ала за мен до една са непознати. Накрая вади специален калъф за дрехи и ахва: — Сватбената ти рокля! — Бавно, с истинско страхопочитание тя дръпва ципа и изважда бялата копринена рокля, която вече съм виждала на дивидито. — Не ми казвай, че не я помниш.
Оглеждам роклята и се опитвам да наложа на спомените си да се върнат… но така и не се получава нищо.
— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Двамата с Ерик трябва да подновите брачните си клетви! Аз ще организирам всичко! Ще бъде в японски стил. Ти ще си в кимоно…
— Може би — прекъсвам я аз. — Още е много рано. Ще си помисля.
— Хм — личи си, че Розали е разочарована, докато прибира сватбената ми рокля. След малко лицето й светва. — Пробвай обувките. Не може да не си спомниш обувките.
Хуква към другия край на стаята и отваря някакъв шкаф. Напълно слисана съм. Никога през живота си не съм виждала толкова много обувки. Всички са подредени в спретнати редички, повечето са с високи токове. Как е възможно да съм се обзавела с обувки с високи токове?
— Направо невероятно! — обръщам се към Розали. — Че аз дори не мога да ходя на висок ток. Един господ знае защо съм ги купила.