Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Господи, Лекси! Нещастното ти лице!
— Всичко е наред — уверявам я аз. — Да ме беше видяла преди седмица. Челото ми беше невъзможно.
— Горкичката! Какъв кошмар! — Тя вдига плика, след това ме целува и по двете бузи. — Трябваше да дойда по-рано, само че нямаш представа колко време ми се наложи да чакам в СПА центъра.
— Влизай — соча към кухнята. — Искаш ли чаша кафе?
— Миличка… — тя ми се струва напълно объркана. — Аз не пия кафе. Доктор Андре ми забрани. Много добре знаеш.
— Добре — замълчавам за миг. — Виж… просто не помня. Имам амнезия.
Розали ме зяпва, очевидно слисана от новината. Тя не знае ли? Ерик не й ли е казал?
— Не помня какво се е случило през последните три години — продължавам аз. — Ударила съм си главата и тези спомени са изличени.
— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Ерик все разправяше разни работи за амнезия, че нямало да ме познаеш. Мислех, че се шегува.
Докато гледам изуменото й лице, ме напушва смях.
— Изобщо не се е шегувал. За мен ти си… напълно непознато.
— Непозната ли? — Тя май се обиди.
— Ерик също ми е непознат — бързам да уточня. — Събудих се и не знаех кой е. Все още не съм си спомнила.
Следва кратко мълчание, докато Розали очевидно се опитва да приеме информацията. Ококорила се е, сумти и хапе устни.
— Господи — въздиша най-сетне тя. — Кошмар.
— Не познавам и апартамента — разпервам ръце. — Не познавам собствения си дом. Не знам какъв е бил животът ми. Ако ми помогнеш… ако ми кажеш някои неща…
— Разбира се! Хайде да седнем… — Тя ме повежда към кухнята. Оставя плика от „Джо Малоун“ на плота и сяда до масата за закуска, а аз следвам примера й и се питам дали аз съм избрала металната маса, или е бил Ерик, или двамата заедно сме се спрели на нея.
Вдигам поглед и забелязвам, че Розали ме наблюдава внимателно. Тя веднага се усмихва, но виждам, че е шашната.
— Знам — обаждам се аз. — Много е странно.
— Това така ли ще остане?
— Паметта ми може да се върне, но никой не знае кога. И дали изобщо ще стане и дали ще си припомня всичко.
— Като изключим това, ти добре ли си?
— Да, само че едната ми ръка е по-бавна — вдигам лявата си ръка, за да й покажа. — Трябва да правя някакви психарски упражнения. — Свивам ръка, както ми показа физиотерапевтът, а Розали ме наблюдава с неприкрит ужас.
— Кошмар — въздиша тя.
— Основният проблем е… не помня нищичко от живота си от 2004 година насам. Всичко е една голяма черна дупка. Лекарите казват, че ако говоря с приятели и си създам ясна картина, тогава може би ще предизвикам спомените и те ще се върнат.
— Разбира се — кима Розали. — Чакай да ти разкажа. Откъде да започна? — Тя се навежда нетърпеливо напред.
— Ами… — замислям се за момент. — Как се запознахме с теб?
— Преди около две години и половина — кима Розали. — Беше на един коктейл и Ерик каза: „Това е Лекси.“ Аз отговорих: „Здрасти!“ Така се запознахме — тя грейва.
— Ясно — свивам притеснено рамене. — Наистина не помня.
— Бяхме у Труди Суонсън. Сещаш ли се, била е стюардеса и се запознала с Ейдриън при полета за Ню Йорк. Всички разправят, че го бройнала в мига, в който зърнала черната му кредитна карта „Амекс“… — тя замълчава, сякаш за пръв път съзнава колко важна информация знае. — Значи не помниш клюките, така ли?
— Ами… не.
— Господи. — Розали рязко изпуска сдържания въздух. — Да знаеш колко много имам да ти разказвам. Откъде да започна? Вземи мен. — Тя вади химикалка и започва да пише. — И съпруга ми Клайв, и противната му бивша, Давина. Чакай само да ти разкажа за нея. Следват Джена…
— Излизаме ли с другите ми приятелки? — прекъсвам я аз. — С Фи и Каролин? Ами с Дебс? Ти познаваш ли ги?
— Каролин ли? Каролин казваш — Розали потраква с химикалката по зъбите си и се мръщи. — Да не би да говориш за очарователната французойка от фитнеса?
— Не, говоря за Каролин от службата. И Фи. Сигурно съм ги говорила за тях. Трябва да съм ти говорила. С Фи сме приятелки от… излизаме заедно всеки петък…
Розали ме гледа недоумяващо.
— Миличка, честно казано никога не си ги споменавала. Доколкото знам, ти никога не излизаш с колегите си.
— Чакай малко. Това е традиция. Обикаляме клубовете, контим се и пием коктейли…
Розали избухва в смях.
— Лекси, никога не съм те виждала да близваш коктейл! Вие двамата с Ерик пиете само бяло вино.
Вино ли? Невъзможно! За какво вино става въпрос?
— Изглеждаш ми объркана — започва да се притеснява Розали. — Да не би да те заливам с прекалено много информация? Забрави клюките. — Тя отмества листа, на който виждам, че е написала дълъг списък с имена, срещу които е надраскала „мръсница“ или „сладурана“. — Какво ти се прави?