Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Тя дори не беше…
Книгата не беше у нея.
Анатема се взря с ужас в нещата на масата. Картите. Самоделният гадателски магодолит. Термосът, който беше пълен с горещ „Боврил“. Фенерчето. Четириъгълникът от празен въздух там, където трябваше да са Предсказанията.
Беше я загубила.
Но това беше абсурд! Едно от нещата, по повод които Агнес винаги беше много подробна, беше какво ще се случи с Книгата.
Тя грабна фенерчето и изтича навън.
— Чувство като, ох, ами като обратното на чувството, обземащо те, като казваш неща от сорта на „ужас, нещо злокобно витае тук“ — обясни Азирафел. — Това искам да кажа.
— Никога не казвам неща като „ужас, нещо злокобно витае тук“ — отвърна Кроули. — Мен злокобното страшно ме кефи.
— Лелеяно чувство — додаде отчаяно Азирафел.
— Тцъ. Нищо не усещам — отвърна Кроули с принудена веселост. — Ти просто си свръхчувствителен.
— Това ми е работата — възрази Азирафел. — Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.
— Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.
— Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон — заяви Азирафел.
— Тъкмо де! Това доказва, че съм прав — рече Кроули.
— А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.
Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.
— Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините — усъмни се Азирафел.
— Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време — възрази му Кроули. — Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.
— Евтина, много евтина шегичка — тросна се ангелът.
— Всъщност няма нужда от подобни неща.
— Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.
— Нещо загубих нишката.
— Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата — неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ — и хоп, готово. Доста сносно организирано.
— С изключение на една-две маловажни подробности — додаде самодоволно Азирафел.
— Ама почти се получи — тросна му се Кроули. Трябваше да подкрепя старата фирма, нямаше как.
— Виждаш ли, злото винаги съдържа и семето на собственото си унищожение — заяви ангелът. — Това е изцяло отрицателно и затова съдържа своя провал дори и в миговете на привиден триумф. Без значение колко грандиозен, колко добре съставен, колко очевидно непогрешим е един зъл план, изначално присъщата му греховност по дефиниция ще се стовари върху неговите подбудители. Без значение колко успешен може да изглежда той през цялото време, най-накрая ще се провали сам. Ще се разбие в скалите на порока, ще потъне с главата надолу и ще изчезне без следа в морето на забравата.
Кроули се замисли над това.
— Тцъ — заключи най-накрая той. — Да ти кажа, дължеше се просто на средностатистическа некадърност. Хей…
Той подсвирна тихичко.
Покритият с чакъл двор пред имението беше претъпкан с коли, при това не бяха коли на монахини. По класа удряха в земята бентлито като стой, та гледай. Много от тях имаха в имената си „Джи Ти“ или „Турбо“ и антени за телефони на покривите. Почти никоя нямаше навършена и годинка.
Кроули го засърбяха ръцете. Азирафел лекуваше велосипеди и счупени кости; той пък копнееше да свие някое радио, да спихне някоя и друга гума — такива работи. Потисна сърбежа.
— Гледай, гледай — рече той. — По мое време монахините се блъскаха по четири накуп в „Морис травълър“.
— Така не може — рече Азирафел.
— Може би метохът е станал частен? — предположи Кроули.
— Или пък си объркал мястото.
— Мястото е точно това. Казвам ти. Хайде. Излязоха от колата. Трийсет секунди по-късно някой ги застреля и двамата. С невероятна точност.
Ако имаше едно нещо, в което Мери Ходжис, бивша Бъбрива, да си я бива, то беше в опитите да се подчинява на заповеди. Тя обичаше заповедите. Правеха света по-прост и ясен.
Онова, в което не я биваше обаче, бяха промените. Бърборанският орден наистина й харесваше. За първи път беше намерила приятели. За първи път си имаше собствена стая. Разбира се, знаеше, че орденът е замесен в неща, които, погледнати от специфична гледна точка, биха могли да бъдат смятани за лоши, но за трийсет години Мери Ходжис бе навъртяла сума ти житейски опит и нямаше илюзии относно това какво се налага да прави по-голямата част от човечеството, за да избута някак до другата седмица. Освен това храната беше добра и човек се срещаше с интересни хора.