Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
— О.
Азирафел заяви:
— Нещо трябва да е станало в болницата.
— Не може да е станало! Беше пълно с хора!
— Чии хора? — запита студено Азирафел.
— Мои хора — поправи се Кроули. — Е, не точно моите хора. Нали ме разбираш. Сатанисти.
Опита се да го произнесе презрително. Освен, разбира се, по въпроса, че светът е невероятно интересно място, на което и двамата искаха да се радват възможно най-дълго, демонът и ангелът бяха на едно мнение за твърде малко неща. Но що се отнася до разни хора, които по една или друга причина бяха склонни да се кланят на Принца на мрака, двамата направо си бяха плюли в устите. Кроули винаги се бе срамувал от тях. Не биваше да се държиш с тях грубиянски, но нямаше как да не изпитваш към тях същите чувства, каквито ветеран от Виетнам би изпитвал към човек, дето се изтупва с военни дрешки на събранията на махленския доброволен отряд.
Освен това тях вечно ги тресеше такъв потискащ ентусиазъм. Вземете например всички ония истории с обърнатите кръстове, пентаграмите и петлетата. Повечето демони се озадачаваха. Това хич, ама хич не беше необходимо. За да станеш сатанист, беше нужно само усилие на волята — нищо повече. Можеше цял живот да си си такъв, без хабер да си нямаш що е то пентаграм и без да си виждал мъртво петле другаде освен в тенджерата.
Освен това някои сатанисти от старата школа всъщност, като си помислиш, си бяха съвсем порядъчни люде. Те изговаряха думи и извършваха движения също като онези хора, които смятаха за свои противници, а после се прибираха вкъщи и си живееха през останалите дни от седмицата животец, изпълнен с тиха, непретенциозна посредственост, без през ум да им мине каквато и да било необичайно зла мисъл.
А що се отнася до останалото…
Имаше хора, наричащи себе си сатанисти, които караха Кроули да се гърчи от срам. Не само заради онова, което вършеха, ами и заради начина, по който стоварваха всичката вина върху Пъкъла. Току им щукваше по някоя идея, от която ти се обръщаше стомахът — идея, каквато не би хрумнала на никой демон за хиляда години време; някоя мрачна и безумна гадост, която би могъл да измисли само напълно функциониращ човешки мозък. После крещяха „Дяволът ме накара!“ и печелеха симпатиите на съда — а цялата работа беше там, че дяволът надали изобщо караше някого да върши каквото и да било. Просто не му се налагаше. Тъкмо това на някои хора им беше особено трудно да проумеят. Адът не беше някакъв основен резервоар за зло — не повече, отколкото според Кроули Раят беше фонтан на добротата; те бяха просто страни във великата космическа шахматна партия. Докато онова истинското, истинската благодат и истинското зло, от което сърцето ти спира да бие, се намираше там, вътре, в човешката душа.
— Хм — рече Азирафел. — Сатанисти.
— Не виждам как биха могли да я оплескат — заяви Кроули. — Искам да кажа, бяха две бебета. Не е голяма философия, нали така…? — той млъкна. Отвъд мъглата от спомени в ума му изникна дребничка монахиня. По онова време тя го бе поразила с това, че беше забележително чалната дори и за сатанистка. Имаше и някой друг. Кроули смътно си спомняше лула и жилетка с шарки на зигзаг, излезли от мода през трийсет и осма година. Мъж, на чието чело сякаш пишеше „бъдещ баща“.
Трябвало е да има и трето бебе.
Той го каза на Азирафел.
— Нямаме кой знае за какво да се хванем — рече ангелът.
— Знаем, че детето трябва да е живо — заяви Кроули, — така че…
— Откъде знаем?
— Ако се беше появило Там, Долу, щях ли все още да си седя тук, как мислиш?
— Добре го каза.
— Така че ни остава само да го намерим — рече Кроули. — Да прегледаме болничния архив. — Моторът на бентлито живна и се закашля, колата подскочи напред и притисна Азирафел към седалката.
— И после какво? — рече той.
— После намираме детето.
— И после какво? — Ангелът затвори очи, когато на един ъгъл колата взе остър завой.
— Де да знам.
— Леле-мале.
— Предполагам… разкарай се от пътя бе, смешник!…, че вашите хора няма да решат… с все скутера!… да ми дадат политическо убежище?
— Тъкмо това смятах да те питам и аз… Внимавай за онзи пешеходец!
— На улицата сме — наясно е с рисковете! — заяви Кроули и се промуши с набиращото скорост бентли на една боя разстояние между една паркирана кола и едно такси.
— Гледай пътя! Пътя гледай! Всъщност къде се намира тая болница?
— Някъде на юг от Оксфорд!
Азирафел се вкопчи в таблото.
— Не можеш да караш със сто четирийсет и пет километра в час в центъра на Лондон!
Кроули се втренчи в километража.
— Че защо не?
— Ще ни претрепеш! — Азирафел се поколеба. — Ще ни поставиш в безтелесно неудобство — поправи се той неубедително и се поотпусна. — Както и да е, може да убиеш други хора.