Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Фроде се оказа прав, че пътуването не бе кой знае колко дълго. Микаел подмина град Упсала, след който се заниза рядката върволица от малки промишлени градчета покрай крайбрежието на Норланд. Хедестад бе от най-малките, на един час път северно от Йевле.
През нощта срещу 26 декември се бе развихрила снежна буря, но после времето се беше прояснило. Когато Микаел слезе на перона, го блъсна леденостуден въздух. Той веднага осъзна, че се бе облякъл твърде леко за времето през зимата в Норланд, но Дирх Фроде знаеше как изглежда и прояви добрината да го намери още на перона и бързо да го отведе до един топъл мерцедес. Почистването на снега в Хедестад се вихреше с пълна сила, а Фроде лавираше между високи снежни преспи. Снегът създаваше екзотика, която липсваше на Стокхолм, и Микаел имаше чувството, че бе попаднал в друг свят. Въпреки това той бе само на три часа път от площад „Сергел“[34]. Микаел хвърли един поглед на адвоката. Мъжът имаше кокалесто лице, рядка бяла, късо подстригана коса, голям нос и очила с дебели стъкла.
– За първи път ли сте в Хедестад? – попита Фроде.
Микаел кимна.
– Стар промишлен град с пристанище. Не е особено голям, само двайсет и четири хиляди жители. Хората обаче се чувстват добре тук. Хенрик живее в Хедебю, точно до южния подстъп към града.
– И вие ли живеете тук? – попита Микаел.
– Така се получи. Аз съм родом от Сконе, но започнах работа при Вангер веднага след като завърших, през 1962 година. Аз съм корпоративен адвокат, с годините с Хенрик станахме и приятели. Днес всъщност съм пенсионер, а Хенрик е единственият ми клиент. Той, разбира се, също е пенсионер и не се нуждае особено често от услугите ми.
– Само когато иска да си уреди среща с журналисти със съмнителна слава.
– Не се подценявайте. Не сте единственият, който е загубил битка с Ханс-Ерик Венерстрьом.
Микаел погледна косо Фроде, не бе сигурен как трябва да тълкува тази реплика.
– Да не би тази покана да има нещо общо с Венерстрьом? – попита той.
– Не – отвърна Фроде. – Не може да се каже обаче, че Хенрик Вангер принадлежи към приятелския кръг на Венерстрьом, така че той проследи с интерес процеса. Но иска да се срещне с вас по друг повод.
– За който не искате да ми разкажете.
– Не е моя работа да ви разказвам. Предвидили сме, че ще нощувате в дома на Хенрик Вангер. Но ако предпочитате, можем да ви запазим стая в хотел „Стура хотелет“ в центъра.
– Няма нужда, може дори да се кача на вечерния влак за Стокхолм.
Пътят към Хедебю все още не бе разчистен, така че Фроде маневрираше с колата по заледени следи от гуми. Градчето представляваше съхранено кътче от промишлено селище с дървени постройки край бреговете на Ботническия залив. В околностите му имаше по-модерни и големи къщи. То се простираше не само на сушата, но и на един хълмист остров, до който се стигаше по мост. На брега, точно до подпорите на моста, имаше малка бяла каменна църква, а срещу нея светеше старомодна реклама със следния текст: „Кафене и пекарница Сузане“. Фроде продължи напред още стотина метра и зави наляво в един току-що почистен от снега двор пред каменна къща. Тя бе твърде малка за феодално имение, но значително по-голяма от останалите постройки и нямаше никакво съмнение, че именно тук живееше собственикът.
– Това е имението на Вангер – рече Дирх Фроде. – Някога кипеше от живот, но днес къщата е дом единствено на Хенрик и една икономка. Има предостатъчно гостни стаи.
Те слязоха от колата. Фроде му даде знак с ръка да вървят на север.
– Традицията повелява тук да живее директорът на концерна „Вангер“, но Мартин Вангер искаше нещо по-модерно и затова построи къщата в края на носа.
Микаел се огледа наоколо. Не можеше да престане да се чуди каква лудост го бе прихванала, че да приеме поканата на адвокат Фроде. Той реши да се върне в Стокхолм още същата вечер, ако е възможно. Пред входа имаше стъпало, но външната врата се отвори, преди да успеят да стигнат до нея. Микаел веднага позна Хенрик Вангер благодарение на снимките в интернет.
Той бе по-млад от тях, но все още изглеждаше изненадващо жизнен за човек на осемдесет и две години. Тялото му бе жилесто, със строго грубо лице и гъста сресана назад бяла коса – явно в рода му нямаше плешиви. Носеше добре изгладен тъмен панталон, бяла риза и вехта кафява жилетка. Имаше малък мустак и тънки извити вежди.
– Аз съм Хенрик Вангер – поздрави той. – Благодаря, че приехте поканата да ме посетите.
– Здравейте. Да, тя бе доста изненадваща.
– Влезте вътре на топло. Приготвил съм едната стая за гости. Искате ли да се освежите малко? Ще вечеряме по-късно. Това е Ана Нюгрен, тя се грижи за мен.