Хартиеното момиче

— А сега къде отиваме? — попитах, като здраво се държех с две ръце за предпазния колан.

След като зави по булевард „Пико“, бугатито пое с пълна скорост по „Пасифик Коуст Хайуей“.

Седнала на шофьорската седалка, Били се вземаше за Аертон Сена и караше агресивно: внезапни спирания, светкавични ускорения, пълни завои.

— Тази кола е ракета — задоволи се да отговори тя.

С глава, прилепнала към облегалката, имах усещането, че съм в самолет в момента на излитането. Гледах я как превключва скоростите с ловкост, каквато малцина притежават. Видимо го правеше с огромно удоволствие.

— Малко е шумна, нали?

— Шумна! Шегувате ли се или какво? Музиката на този мотор е като Моцарт!

Тъй като забележката ми не оказа никакъв ефект върху Били, повторих раздразнено:

— Добре, къде отиваме?

— В Мексико?

— А?

— Приготвила съм ви пътна чанта и несесер с тоалетни принадлежности.

— А, не! Аз не отивам никъде!

Притеснен от обрата, който цялата тази история придобиваше, я помолих да ме закара при някой лекар, който да се погрижи за глезена ми, но тя не обърна внимание на искането ми.

— Спрете — наредих й, като я хванах за ръката.

— Боли ме!

— Веднага спрете тази кола!

Тя спря рязко в края на шосето. Бугатито леко избуксува, преди да спре в облак прах.