Прокрадващ се в сенките

Скоро гората на Заграбия погълнала входовете към тази подземна страна, скривайки завинаги нощния ужас под зелената си корона. През вековете страховитите истории за Храд Спайн станали още по-ужасни и мрачни. Само веднъж, преди около четиридесет години, тук се спуснали тъмните елфи, за да оставят завинаги водача на клана на Черната роза, но успели да свалят тялото на загиналия в битка с орките елф едва до четвърто ниво. Оставили го там и бранейки се от съществата на нощта, тръгнали обратно, като постоянно губели жива сила. В крайна сметка само жалка част от елфите успяла да излезе на слънце. И ето сега аз трябваше да отида в това мрачно място, без да мога да се надявам на нещо, без да имам ясни карти на нивата и залите, без да знам разположението на капаните, както и на самия гроб на Грок, който фанатизираните магове от Ордена бяха направили не на човешките нива, а чак на осмото, елфското. Надявам се, че в старата кула на Ордена, поне така уверяваше Арцивус, все пак ще намеря поне карти на Храд Спайн и план, на който е посочено местонахождението на Рога.

Някъде по средата на изучаването на сравнително новата, но опърпана книга на масата до мен седна вече успелият да се накваси Болт и започна да разказва за живота и службата си в Самотния великан. За битките с орки и свенове, в които стрелял с верния си арбалет. Аз не обръщах внимание на пиянските му истории, просто от време на време машинално кимах с глава, продължавайки да изучавам историята на Храд Спайн. Привечер явно и на самия старец му омръзна да приказва и той, наприказвал се най-накрая, помоли да разгледа арбалета ми. Вдигнах поглед от книгата и го погледнах изненадано.