Чуждо влияние

Реджина се свива на седалката, но не отговаря.

— Кълна се в бога, Реджина, ако кажеш и думичка за случилото се тая вечер, лично ще се погрижа животът ти да се превърне в ад. — Саманта е бясна, а аз си знам, че е най-добре да не я закача човек, когато се е разфучала така.

Явно и Реджина го знае, защото се съгласява.

— Добре, Саманта. Обещавам. Няма да кажа нищо. Става ли? Сега доволна ли си?

— Я повтори къде сме били тази вечер — нарежда Саманта.

— У вас. Гледали сме филми. — Реджина отказва да ни погледне. Не съм сигурна дали е искрена. Наистина ли ще си мълчи, или просто се опитва да усмири Саманта?

А аз искам да постъпя правилно. Искам да се обадя на полицията и да им кажа веднага да пратят линейка, понеже колкото и да ненавиждам Скоч Бекър, той не заслужава да лежи сам в тъмнината. И да умира. Или вече да е мъртъв.

Винаги съм смятала, че съм силна личност. Добър човек.

Но сега, когато ножът е опрял до кокала, надделява страхът да не ме натопят. Ами ако ме пратят в затвора за цял живот? За нещо, което не съм направила?

Пълна страхливка съм.

И не казвам нищо.

— Добре тогава. — Саманта подкарва колата. — Да се измитаме оттук.

Когато се прибирам у дома, Мати лежи просната върху леглото ми напълно облечена и похърква. Гледам я в продължение на минута и изчаквам, понеже ми се иска някак да отложа ужасната новина. Не искам, но трябва да й кажа. Нали и тя е замесена.

Сядам на леглото до нея и лекичко я разтърсвам.

— Мати. Псссстт, Мати, събуди се!

Тя се размърдва, после ме вижда и скача.

— О, божичко, върнала си се. Разкажи ми всичко. Не изпускай нищичко.

— Мати — подхващам и мрачният ми тон попарва ентусиазма й. — Случи се нещо ужасно. Нещо наистина ужасно.

Тя неволно клати глава.

— Какво? О, не. Не успяхте ли да стигнете навреме? Нещо с Реджина ли е станало?

— Не с Реджина — отвръщам. — Със Скоч.

Разказвам й какво се случи. Когато стигам до момента, в който съм го видяла да лежи в подножието на скалата, Мати ме сграбчва за ръката.

— Искаш да кажеш… че Скоч е мъртъв?

Замислям се за него, проснат съвсем сам на студа в подножието на скалата, ръцете и краката му неестествено огънати. Няма начин да не е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след такова падане.

— Почти съм сигурна, че да.

И внезапно ми прилошава при мисълта за Скоч, сам-самичък в нощта, как тялото му се вкочанява в студения въздух. И вече не ми пука какво ще се случи с мен. Не мога да го оставя там. Вадя телефона от джоба си.

— Чакай, какво правиш? — стряска се Мати.

— Обаждам се на полицията.

— Недей. — Мати съвсем се паникьосва. — Не се обаждай от твоя телефон, Вий.

— Налага се.