Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
— Нийл, помниш ли „Джейкъб Рестлинг“?
Нийл отвърна:
— Да, разбира се, според мен той е забележителен.
От тона му разбрах, че Нийл нямаше никаква представа за какво всъщност става дума. Саймън започна да говори разпалено за книгата, сякаш току-що я беше прочел, макар по-късно да стана ясно, че я е изучавал в университета преди много, много години. В началото татко бе нервен и се чувстваше неловко, но постепенно се отпусна и накрая говореше предимно той, а Саймън само от време на време вметваше по някоя и друга дума. Най-сетне баща ми захвърли на пода килимчето, което продължаваше да обгръща раменете му — сякаш бе товар, който го задушаваше, — и тръгна към масата, викайки:
— Какао, какао! — сякаш това бе най-вълшебната напитка на този свят, което аз лично намирам за точно така.
Докато пиехме какаото си, разговорът стана по-общ. Татко ни смъмри заради боядисаните ни в зелено ръце, а Нийл Котън забеляза голямата купа в коритото и през смях отбеляза колко забавно е, че съм седяла на нея. Роуз ставаше все по-мила и по-мила, не спираше да се усмихва и приличаше на истински ангел. Сестра ми седеше до огъня, притиснала Ейб в скута си, и Котънови час по час се пресягаха да погалят котарака, чиято козина има същия цвят като косата на Роуз. Беше очевидно, че са запленени от всичко и всички. Когато Елоиз скокна върху контейнера с топлата вода и легна да подремне, Нийл отбеляза, че кучето ни е най-прелестното нещо, което някога е виждал. Лично аз не говорех много — баща ми и Котънови бяха взели думата, — но двамата млади мъже очевидно намираха и малкото, което казвах, за изключително умно и вълнуващо.
И точно когато всичко вървеше по мед и масло, Саймън Котън зададе въпроса, от който се страхувах през цялото време. Той се обърна към татко и попита:
— Кога можем да очакваме продължението на „Джейкъб Рестлинг“?
Знаех, че трябва да се опитам да отклоня вниманието към себе си, като разлея какаото си например, но то беше толкова вкусно, че щеше да е престъпление да го разхищавам. И докато се борех със себе си, баща ми отвърна:
— Никога.
В тона му не личеше нито гняв, нито горчивина. Думата прозвуча почти като въздишка. И не мисля, че някой друг, освен мен забеляза, че настроението на татко леко спадна, главата му се отпусна надолу, а раменете му увиснаха. Преди да успея да се намеся и да взема положението в свои ръце, Саймън Котън рече:
— Като се замисли човек, всъщност продължение на тази книга наистина не може да има.
Баща ми го стрелна с поглед и Саймън побърза да обясни:
— Обикновено книгите, които са уникални по своята същност, не могат да бъдат доразвивани. Въпреки че подобни произведения силно влияят върху работата на другите писатели, те не могат да усъвършенстват автора, сътворил въпросната уникална творба, защото с нея той е показал, че е достигнал до съвършенството.
Топаз не откъсваше напрегнат поглед от баща ми.
— О, може би… — започна тя, но баща ми я прекъсна.
— Искате да кажете, че авторите на едно значимо произведение обикновено си остават само с него, така ли? — попита тихо той.
— Опазил ме Бог! — възкликна Саймън Котън. — Не, разбира се. Онова, което имах предвид всъщност, е, че е погрешно да се използва думата „продължение“. Гениалните писатели навлизат в дълбочина, когато създават едно върховно произведение и то излиза в завършен вид. По-късно тези писатели отново насочват вниманието си към някой аспект от живота и се захващат за него със свойствената за тях страст и сътворяват поредното уникално нещо. Господ може да е създал и други светове, но не е добавял нищо към този, в който живеем, нали така?
Макар думите му да прозвучаха грандиозно, в тях прозираше искреност. И въпреки това на мен ми се стори, че дълбоко в себе си Саймън Котън мислеше другояче — това негово изказване бе просто хитроумен и любезен начин да се измъкне от конфузната ситуация. Ако бях права в това свое подозрение, той определено имаше силно развит усет за нещата, които не се виждаха, с просто око. Най-странното беше, че баща ми бе дълбоко впечатлен от речта на младия мъж. Той рязко отметна глава назад, сякаш внезапно осенен от великолепна идея, но не изрече нищо. По-скоро имаше вид на човек, който иска за момент да остане насаме с мислите си. После Саймън Котън го попита за третия сън в „Джейкъб Рестлинг“ и това отново върна татко към живота. Не бях го виждала толкова въодушевен от деня, в който се ожени за Топаз. Не говореше само за себе си. След като отвърна на въпроса, насочи разговора към всички нас и особено към Роуз. Казваше неща, които караха Котънови час по час да обръщат глави към сестра ми, и то определено с огромно задоволство.