Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
Анаид прекъсна мислите на Криселда:
— Знаеш ли кое беше най-лошото?
Не, Криселда не знаеше.
— Селене сама откри тялото на баба.
Криселда си запуши устата с ръка, за да сподави възклицанието. Селене не й го беше казала. Трябва да е било ужасяващо! Жените Одиш обезобразяват жертвите си и ги превръщат в отблъскващо противни уродливи същества. Веднъж, още като дете, заедно с Деметер бяха отишли на гробището през нощта, без да се вслушат в предупрежденията на възрастните и без да се съобразят с възбраните им. Никога няма да забрави гледката, разкрила се пред очите им. Двете, хванати за ръце, се бяха отправили да видят за последен път Леда, най-добрата им приятелка, момичето, което така и не успя да стане жена, понеже угасна, обезкървена от ръцете на вещиците Одиш, преди да бъде посветена и преди да може да се защити. Промъкнаха се през нощта заедно, сестра й и тя, за да я целунат за сбогом. Майка им категорично им беше забранила, но те не й обърнаха внимание и слязоха в криптата, където почиваха тленните останки на Леда. По-добре никога да не го бяха правили!
Леда беше чудовище.
Леда беше изрод.
Леда беше без коси, подпухнала, мъртвешки бледа, покрита с гнойни пъпки, с празни очни кухини и с изтръгнати нокти на ръцете и краката. Леда, хубавата, сладка Леда, беше превърната в най-ужасяващото човешко същество от всичките й кошмари.
До края на живота си няма да я забрави.
Изпита съчувствие към Селене. В случаите, когато Одиш вземеха поредната си жертва, съдебните лекари от рода Омар пристигаха отдалече и се заемаха с нелеката задача да намерят приемливо обяснение, за да не събудят подозрение у представителите на реда и на правосъдните органи. Така не позволяваха да се стигне до полицейско разследване, приписваха смъртта на случайна злополука, като лошо падане, блъскане от кола, пожар, задушаване или удавяне.
— На мен не ми дадоха да я видя — промълви едва чуто Анаид.
Клетото дете беше направило толкова важни разкрития наведнъж и не можеше да ги смели.
— Толкова ми е мъчно за тях — тихо промълви тя, на път да се разплаче.
На Криселда също много й липсваха, бяха единствените й близки. Не се сдържа и прегърна Анаид, а малката се сгуши в нея като паленце. Криселда нежно я помилва и леко прекара ръка по челото й, за да изтрие страховете й, скръбта й.
— Как ли е Селене? Сигурно й е ужасно трудно.
— Тя е силна, могъща, знае как да се защити.
— Искам да потърся мама.
— Преди това трябва да се научиш на много неща.
— Ще се науча, ще ме посветите като магьосница Омар и ще спася Селене от жените Одиш. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, ще ти помогна.
— Може ли да започнем веднага?
— Не, утре. Сега лягай. Наспи се хубавичко, малката ми, наспи се и си почини.
Анаид се сви в скута й. После неочаквано обви врата на старата Криселда с ръце и я целуна по бузата.
— Обичам те, лельо.
Криселда почувства особен гъдел по кожата. От колко време никой не я бе целувал? Вече не помнеше кога за последно някой й бе прошепвал на ухото „обичам те“.
Изпълнена с тъга по далечната си младост, когато бе познала любовта, Криселда нежно залюля племенничката си, внучката на сестра й, и реши, че трябва да си промени мнението, не би било зле, напротив — само мъдрите имат силата да видят грешките си. Може и наистина да не разбира от деца, може и да не знае да готви, може и да й липсва нужното търпение и да не става за нищо, но няма да я изостави, няма да позволи на никоя друга магьосница да се грижи за нея и за възпитанието й.
Тя ще я поеме. Ще бъде неотменно до Анаид.
Това е най-малкото, което може да направи за рода Цинулис.
Да вижда незримото; да чува недоловимото за слуха. Да се научи да чете природата и живота посредством интуицията.