Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Мисля, че един бешлик ще да стори? — попита той другарите си, като дигаше дрехата нависоко.
Тия последните клюмнаха с глава. Още вечерта тя се продаде на мезат в затвора на един циганин, който я разнасяше между затворниците. После това удариха ме на „тънък истиндак“, както казваха тия самите. Отгде съм родом, где съм бил, с кой войвода, в кой град, колко турци съм заклал, по колко алтъна ми е плащал московецът и други много подобни въпроси, на които аз отговарях, както завърна. Дордето траеше тоя своего род изпит, от който никой не можеше да се откаже на мое място, по-простите затворници висяха над главата ми прави, но вземаха участие, пазеха благоприличие пред по-старите и [???]
— Ние тук имаме двама комити като тебе, от даскалите, познаваш ли ги? — каза един от затворниците на български, понеже беше помак, като обърна в същото време и ламбичката към стената, гдето се намирали тия двама мои събратя.
Аз дигнах врат да погледна към тая страна. Двама души, две бледни гологлави фигури, с почернели и измъчени лица, с разчорлавени коси, турени един до други, с дебели железни халки на вратовете, обковани в синджири, които разкошно висяха по гърдите им и на които краищата бяха свързани за прозореца — внимателно устремиха погледите си към мене, когато, по втора покана на затворниците, станах на крака, за да ги видя по-добре, т.е. „двамата комити“. Единът от тия последни нещастници бе момък на 25–27 години, без брада, с твърде малки мустаци, с бледно изнурено лице, очи светли, които стреляха решителност и буйност. Мен поне така се стори на слабата светлина, която едвам досягаше лицето му. Другарят му, човек по-възрастен, на 40–45 години, с твърде дълга и черна като смола брада, още по-изнурен, но с поглед отчаян и мрачен.
Първият от тия лица беше коприщенският герой, който изгърмя първата пушка на Тракийското въстание, който по-после, да остане верен на своите начала и идеи, с вързани ръце запрегна пищова в габровската заптийска стая и си изгори мозъка. Той беше Тодор Каблешков, наш другар апостол, когото много добре знаех по делата, но тук, на тава място, го видях сега за пръв път; вторият, другарят му до него в синджира, беше конрищенският хилядник (така ги наричаха) въз време на въстанието, учител Найден поп Стоянов, главният учител в селото. Отгде-догде да се падне нему именно тая чест, какво общо имаше да бавиш сополиви дечурлига и да командуваш въстаници с байрак — и аз се чудя, но чак сега. Тогава понятията бяха наопаки. Кой е най-ученият човек в града или селото? Иван, Стоян. На техните ръце ще да се повери управлението и командата на воюющата сила. Но тия учени се учили за попове, за земеделци, специалисти по граматиката и пр., се едно. Поне са чели, били в странство, гледали отдалеч маневри и други обучения, по-голямо достойнство притежават. Тогава на учените се гледаше с по-друго око. Доволно е някой от тях да е бил в белградското богословско училище, да е виждал Панайот Хитова и сръбския княз — той имаше палмата на пьрвенство. В Панагюрище например ние избрахме едногласно пак за хилядник покойния П. Бобекова само за следующите преимущества: първо, че стоял в Цариградската медицина две-три години и като ученик опасвал сабля; и, второ, че беше в селото главен учител, а пушка през живота си не беше хващал. В Турско-сръбската война през 1876 год. в Котленско се разпръсна слух от съотечествениците на г. В. Д. Стоянов, че той върви към Видин с три хиляди души и пилей орталъка напредя си. Всички повярваха и се възхитиха от тая новина, че работата е сериозна, турчинът ще да се позамисли малко. По-после, като видях бае Стоянова и полководските му способности, спомних си за едновремешните понятия на нашите хора.