Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Немирните затворници, след като ме закълнаха вече, оставиха ме свободен, освен двама-трима цигани, които следваха още да се разговарят с мене твърде невинно за някои домашни работи, като например имало ли много коне и биволчета към моето отечество и пазят ли ги строго стопаните им. Като им разказвах, че в тия разбъркани времена кому остава време да се занимава с добитък, то те чупеха ръце, че през туй време съдбата ги докарала в ловченския затвор. Един от тях, основающ се на мойте външни черти, осмели се да ме, попита, не съм ли от „техните“, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък язик. Ние знаехме още от малки няколко думи от тоя язик, които пуснахме в ход и които ни много помогнаха било откъм бой, било за хляб.
Но аз бях далеч още да се възмутя от тия ситни-дребни работи на това място, в тоя вертеп от разбойници, гдето човекът, човек-българин, се ценеше с мухата. Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че мразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това? На разбойниците и конекрадците цигани ли? Резултатът щеше да бъде бой до умиране и всякакви мъки. По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че имал и хубави мустаки. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки.
Два месеца не бяха се още изминали от славните събития по Средня гора, надеждите бяха угаснали, но не и симпатии, било към делото, било към неговите сподвижници. През две крачки стоят двама другари, двама скъпи съмисленици, а аз да не можа да поговоря с тях, да разделя впечатления и мнения, да разпитам за участ и съдба, най-после да се разговоря искрено със свои хора, които не бях виждал от злополучния ден 11 май, когато убиха Бенковски! Това ми бе най-мъчното. Ударих го на ахмаклък и се обърнах към тях, към Каблешкова, да говоря; но един циганин, който стоеше недалеч, хвана ибрика с ръка и го посочи срещу ми. Това запретявание не се правеше толкова от правителството, колкото от самозваните управители на затвора, които, преди да ме оставят, след като ме закълнаха, поръчаха на циганите, стоящи около ми, да ме нагледват да не говоря със „старите комити“. Същото това желание аз забележвах и от страна на тия последните.
Когато агите се оттеглиха от мене по местата си, аз се ослушах и чух мнението им за мене, което са можали да си съставят.
— Как е? — попита един от тях.
— Много на серсем ми прилича — отговори Команлията Хасан ага, 40-годишен човек, който имаше претенция на ага и който бе затворен за обир.
— Рано е още да си състави човек мнение за него, защото не си е отпочинал, не се е съвзел от бой, път и пр. — отговори друг, на име Сали ага Торозлията, единственият грамотен човек в затвора на турски, когото бяха затворили, че правил фалшиви тескерета за крадени коне.
— Колкото и да си отпочине, не можеш го сравни с Телеграфа — заключи Кескин Пехливан, най-напереният между затворниците бабаит, който се обвиняваше за кадънджилък, т.е. кадъна влякъл.
Телеграф турците наричаха Каблешкова, защото им бе разказал в затвора, че преди да бъде бунтовник, бил телеграфист в Хиршовата железница, на беловската станция.
— Какво си говорите, где Телеграфът — повтори Сали ага. — Кератията, макар и да е гяурин, наш душманин, но „малематът“ му дава кеф за много наши ефендета.
Посред разбойническите викове, песни и псувни на затворниците турци и цигани, от които ехтеше целият затвор, издигна се и слабият глас на Каблешкова. Той запя Марсилезата, но вместо нейните думи, каза следующето, пак на френски: „Да знаеш, че апостолът Волов, който се отдели от нас на Балкана, убиха го при една река.“123 После това по същия начин той ми съобщи, че ако мога да отърпя, да не съм казвал истината, защото ще да бъде безполезно; в нашето лице виждали прости разбойници, т.е. правителството. За смъртта на Волова Каблешков ми известяваше, че ако съм преплетен с него в изпитите си, да свалям вината върху му, като умрял. Когато той свърши своята унила песен, няколко души от затворниците извикаха:
— Ашколсун бе, Телеграф! Ти си знаел и да пееш?
— Гласът му „макамлия“, но думите не разбираме — забележи един помак.
— Имате право: песента е френска, на Наполеона, който заедно със султан Меджида разби московеца в Севастопол — отговори Каблешков.
— Не той ли прати на падишаха своята дъщеря само да му спечели приятелството? — попита някой от турците.
123
Отпосле Каблешков ми разказа, че когато ги нападнали в планината, Волов, който бил останал да пие вода пра един извор, изгърмели отгоре му я го убили. Разбира се, че това не бе вярно, защото Волов се удави в р. Янтра, при Бяла, после двадесет деня.