Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Срамота е, малко аип дохожда, ага, ние, мусулманите, да бием вързан човек, който се чете вече, че е човек на правителството, на нашите ръце е станал теслим — отговори бошнакът. — Тая работа е долна, не подобава на един бабаит човек.
Но пъдаринът, като всеки пъдарин в турско време, който разбираше от много работи, решаваше разни въпроси, знаеше хода на политиката, с една реч — гласът му се слушаше много повече, отколкото на всеки гражданин, авторитетът му надви най-после, на нашите башибозуци даде честна дума, че един път само ще да ме тупне.
— Хатърът ти е голям, Юмер ага, не искам да ти направя думата надве, а то в противен случай и брата си не бих послушал — каза берберинът не без съжаление. — За адет.
Наша скромност слушаше и чакаше резултата на горните дебати не толкова със спокоен дух. Едно ни само безпокоеше, че бяхме по една риза. Наистина, че пъдаринът си удържа честно думата, тупванието беше само един път, по така ме хашладиса със своята гладка тояга, щото за десят удара си даде кеф.
Българинът, съдържател на ханчето, не искаше да ми даде хляб, уж от омраза към комитите. Но пъдаринът, щом си свърши работата и подпря своята тояга до стената, отечески се погрижи от всички най-напред за моя обяд. На ханджията той прочете дълга лекция от морал, че душманинът си да нахраниш и напоиш е най-голям себап. Освен хляб и няколко глави чесън тон принуди ханджията да ми даде и една чаша ракия. Пак седна близо до мене със запушен чибук, каза ми съвсем милостиво да се не боя, но да се нахраня спокойно, попита ме даже и имал ли съм майка, баща. Щом свърших, даде ми и един кривач тютюн.
Няма съмнение, че нашите българи повечето от страх държаха подобно враждебно поведение към въстаниците, отколкото от ревност. На друго едно ханче по същия път башибозуците пак се отбиха да хапнат. В ханчето намерихме само една стара баба. Тая последната пак се отказа да ми даде да ям, не от ненавист към нашето занятие, но защото съм бил голтак и шумар (хайдутин) без пукната пара. Като й казаха турците да се не грижи за пари, напредя ми се търколи една ерешка глава, хляб и сто драма вино. На тръгвание турците я попитаха няма ли умрели.
— Ох, баба, двама сина и снаха! — каза бабата и се разплака.
— Тогава, бабо, помоли се на тоя комита да рече „бог да ги прости“; той е човек праведен — отговориха турците и ме подкараха.
Отведнъж на бабата секнаха сълзите и се заместиха с клетви по наш адрес. Дълго време подиря ни се слушаха думите: „Дърво и камъци да плюскаш, на кол и на въже да те видя.“
А с моите водители, както и трябваше да се чака, от минута на минута ставахме по-търпими един други. Приказки за туй — за онуй, вън от комитаджилъка, запознавание с тяхната тютюнева кесия и пр. бяха работи обикновени. От друга страна, колкото повече наближавахме Ловеч, колкото повече се мръкваше, толкова по-лошо ставаше моето положение. Обесените ми надолу ръце, заключени в тежките клапи, бяха се надули като самуни. Трябваше още да ги дигам час по час, за да се браня от мухите. Цървулите ми, които не можаха да ми послужат, отдавна висяха привързани на кръста ми. Моите неволи се разбираха напълно и от башибозуците, но за престъпление се считаше да ми развържат ръцете сред пътя. Един турчин, търговец, който бе ходил да купува ягнета по селата и който ни достигна по пътя, още по-человеколюбив се показа. След като поиска позволение от водачите ни, приближи се с коня си до мене да ме разпита за едно, за друго, да се запознай, както казваше, с тия хора комити, за които толкова слушал да се говори, а не бил виждал още. Тия негови разпитвания бяха твърде умни и меки, като че милостта му да беше кореспондентин. Често той повтаряше да казва „язък“, като гледаше отеклите ми ръце и боси крака. Като се отдели от мене и остана при водителите ми, с тях да раздели своите впечатления, чух да казва на последните:
— Който е излъгал тия хора, нека да им тегли греха и на тоя и на оня свят. Колкото тия и да са виновати, човек не може да остане хладнокръвен, като гледа на подобни мъки. Във време на Кримската война аз гледах как добре се отнасяше царщината с хванатите роби, но това беше царска работа, а, кардаш? Двама царьове благоволили да се скарат за царските си работи, това го разбирам. Ами за комитите какво да кажеш? Хора наши, рая, без цар, без войска, без глава, дигнали се против царщината и закона! Това не съм чувал и не можа да го разбера.