Прах от мечти

Слаба и изтощена, Ян Товис последва брат си през портите и в мъртвия град Карканас. Тайните легенди, които бе наследила по кръвна линия, бяха врязали в душата й подробностите пред нея. Когато мина по моста, екът на камъните под ходилата й я обгърна, познат и просмукан от скръб като наметалото на собствената ти мъртва баба. Докато минаваше под високата арка, изпита чувството, че се завръща у дома — но този дом бе място забравено, сякаш бе наследила нечия чужда носталгия. Безпокойството й премина в тъга, щом излезе от прохладния мрак и пред очите й се разстла безмълвна, безжизнена гледка с високи зацапани от пушеци здания, посивели кули и обезобразени статуи. Висящи градини бяха обрасли с бурени и гъсти криви дървета, чиито корени бяха взривили крепящите ги стени, плъзнали бяха надолу по тях и по разровената каменна настилка. Птици бяха свили гнезда по издатините и бяха боядисали стените в бяло с курешки. Купища навети сухи листа гниеха в ъглите, трева и тръни бяха изникнали между каменни плочи.

Можеше да усети древната магия — пърхаше някъде на ръба на полезрението. Градът бе надживял еоните далеч по-добре, отколкото му се полагаше по право. И магията продължаваше да се съпротивлява на неумолимата обсада на времето. Ян Товис гледаше град, който можеше да е изоставен само преди малко повече от едно поколение, докато всъщност бе напуснат в невъобразимата древност.