Прах от мечти

Баргастите не бяха войници, поне не като малазанците или Пурпурната гвардия. Баргастите бяха воини. Една професия може да се изостави, човек може да си намери ново бъдеще. Но за воина войната е всичко, самата причина да се живее. Създателката на герои и страхливци, единствената сила, която изпитва душата по начини, които не може да бъдат заобиколени със спазаряване, не може да бъдат покварени с шепа сребро или злато. Войната изковава връзки, сплетени по-здраво от кръвното роднинство. Изрисува стената на гробницата зад всеки чифт очи — на врага, както и на приятеля. Войната всъщност е най-чистият, най-истински култ от всички. Защо трябва да се чудим тогава, че толкова много младежи толкова копнеят за такъв живот?

Бакал разбираше всичко това, защото беше воин. Разбираше го — и въпреки това сърцето му бе вгорчено от отврат. Не мечтаеше вече да привлече синовете и дъщерите си в такъв свят. Прегръщането на тази страст поглъщаше твърде много, отвътре и отвън.

Той — като мнозина други — се беше вглеждал в лицето на Онос Т’уулан и бе видял състраданието му, видял го бе толкова ясно, че единствената му реакция бе да се отврати. Самият Имасс беше вечен воин. Беше воювал с воинската благословия в безсмъртие, даден му беше дарът на безконечните битки, а той доброволно се беше предал. Как можеше такъв мъж, макар и прероден, да намери толкова много все още жива в него човечност?

„Аз нямаше да мога. Дори след само три десетилетия война… ако в този момент бях прероден, нямаше да мога да намеря в себе си… какво? Очукано тенекиено канче, наполовина пълно със страдание, недостатъчно, за да оплискам десетина души най-близо до мен.“

„И все пак… все пак той беше порой, несекващ порой — как е възможно това?“

„Кого убих аз? Бягай от този въпрос, ако трябва, Бакал. Но една истина не можеш да отречеш: неговото състрадание стисна ръката ти, ножа ти, и ти показа силата на своята воля.“

Той се огледа замаян. „Изгубил съм се. Къде съм? Не разбирам. Къде съм? И какви са всички тези натрошени неща в ръцете ми? Продължават да се трошат — ревът е оглушителен!“

— Спаси я — промълви той. — Да. Спаси я — единствената, която си струва да се спаси. Дано да живее хиляда години, доказателство за всички, които я виждат, доказателство кои и какво бяха баргастите. Белите лица.

„Осакатяваме се и наричаме това слава. Ставаме на крака на олигавени старци, жадни да ни изпълнят до пръсване с горчивите си отрови. Старци ли? Не, бойни водачи и бойни главатари. И нашата скъпоценна традиция на безсмислено самоунищожение. Хубаво ще ни оправи тая шибана традиция.“

Ругаеше, но мълчаливо. Кой щеше да иска да чуе такива неща? Нали с очите си видя какво стана с последния, протегнал състрадателно ръка? Представи си как върви между отвратените редици на своите събратя воини. Вървеше, ръсеше след себе си изкормените черва на своите кървави аргументи, а от двете страни го плюеха и засипваха с проклятия.