Прах от мечти

„Тайни легенди, кажете ни своите тайни истини.“

А тази древна претенция за някакво кралско родословие? Владетели на какво? На бараката за дърва? На острова-градина в реката? Да, щеше да изтъква справедливите уверения, че той и сестра му са годни да командват, ако това бе нужно, за да подчини другите на волята си. Имаха титли, нали? Сумрак. Страж. А и Ян Товис бе направила съвсем същото, като бе поела ролята на кралица на шейките. „Бремето на привилегията — виж как се огъваме под тежестта му.“

Стиснал челюсти, той огледа отново камерата, този път по-внимателно.

— Проклет глупак.

Обърна се и изгледа сестра си.

— В храма си, идиот — изкарай проклетия кон.

— Има висящи градини — каза той. — Намери няколко селяни и ги прати да започнат да ги разчистват. Ще пратя други долу при реката — имаме много мрежи.

— Искаш да заемем града?

— Защо не?

Тя сякаш онемя.

Йедан обърна коня си и я погледна в очите.

— Сумрак, ти ни изведе на Пътя на Галан. Пътят на Слепеца. Сега сме в царството на Мрака. Но този свят е мъртъв. Съхранен е в смърт и магия. Ако това е било нашият дом някога, можем да го направим отново наш дом. Това ли е предопределението ни?

— Предопределение? Кълна се в топките на Блудния, защо произнасянето на тази дума звучи като изваждане на меч от ножницата? Йедан, може би сме познавали някога този град. Може би родословната ни линия стига дотук и всяка история, която сме научили, е била вярна. Блясъкът на Карканас. Но нито една от тези истории не ни казва, че сме властвали тук. В този град. Че сме били господарите на този свят.