Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Права си. Трябва да действаме внимателно. Но едно е сигурно — наистина се налага да припомним на Артур обещанието му да защитава правата на Авалон. А за детето ще му кажа някой ден насаме. Няма да огласяваме тайната пред непосветени.
После Моргана помогна на Вивиан да подреди косите си и да облече тържествени церемониални одежди на жрица на Авалон. Скоро след това замъкът се изпълни с шумотевица — явно турнирът бе свършил. Несъмнено този път наградите щяха да бъдат раздадени довечера, на пиршеството. Моргана се зачуди дали отново Ланселет ги бе спечелил всичките — за чест на своя крал. „Или“, каза си тя наум, „по-скоро за честта на кралицата, ако, разбира се, това може да се нарече чест!“
Когато тръгнаха да излизат от стаята, Вивиан докосна леко ръката й.
— Ще се върнеш с мен на Авалон, нали, детето ми?
— Ако Артур се съгласи да ме пусне…
— Моргана, ти си жрица на Авалон и не се нуждаеш от ничие разрешение, дори от това на британския самодържец, за да постъпваш съгласно собствената си преценка. Върховният владетел е най-вече върховен военачалник — той няма власт над живота на поданиците си, нито пък над живота на васалните крале. Той е крал, а не някой от онези източни тирани, които си въобразяват, че светът е техен, и че имат власт над живота на мъжете и жените, които го населяват. Ще му кажа, че имам нужда от теб на Авалон, и нека видим как ще ми отговори.
Моргана почувства, че непролятите сълзи отново я задавят. „О, да се върна на Авалон, у дома…“ Но въпреки че държеше ръката на Вивиан в своята, дълбоко в себе си не можеше да повярва, че още утре ще се упъти натам. По-късно щеше да си казва: „Аз съм знаела, предчувствала съм“; да осъзнава отчаянието и тежкото предчувствие, което предизвикаха в нея думите на Вивиан, но в този миг отдаде всичко само на собствения си страх, на опасението, че е недостойна за това, от което се отрече по собствена воля.
И тъй, те слязоха в тронната зала на Артур, за да се присъединят към големия пир по случай Петдесетница.
Камелот сияеше в пълния си блясък — Моргана не бе виждала нищо подобно досега и се съмняваше, че такова нещо ще й се случи втори път. Огромната Кръгла маса, сватбеният подарък от крал Леодегранс, вече бе поставена в зала, която й отговаряше по размери. Всички зали бяха украсени с копринени драперии и всевъзможни знамена, а масите и столовете бяха подредени така, че погледите на всички неминуемо се насочваха към мястото, където седеше Артур — на трона в най-отдалечения край на залата. На този ден той бе поканил Гарет да седи редом с него и кралицата, а до тях се редяха всички рицари на Кръглата маса — в най-хубавите си одежди, с лъснати до блясък оръжия. Дамите бяха така нагиздени, че приличаха на цветни лехи. Един по един васалните крале се изреждаха да коленичат пред Артур и му поднасяха даровете си. Моргана не можеше да откъсне очи от лицето на краля — изражението му бе сериозно и тържествено, но същевременно благо. Тя хвърли поглед към Вивиан — нима Повелителката не съзнаваше, че Артур бе стана добър крал, и не можеше да бъде осъждан току-тъй, дори от друидите и Авалон! Но коя бе тя наистина, та да отсъжда чие е правото в спора между краля и Авалон? Отново изпита познатото вътрешно безпокойство, като в онези дни на Авалон, когато я учеха да отваря съзнанието си, за да може да пророкува, и изведнъж се улови, че си казва, без да знае защо: „Да можеше Вивиан да е на хиляди левги оттук!“
Зае се да разглежда рицарите от свитата на Артур — Гауейн с пясъчножълтата си коса, як като булдог, се усмихваше весело на новопосветения си брат. Гарет сияеше като току-що сечена златна монета. Ланселет бе красив и мрачен — Моргана имаше чувството, че в мислите си е на другия край на света. До тях седеше крал Пелинор — кротък човек с вече посивели коси. Дъщеря му Илейн му сервираше.
В този момент пред трона на Артур се изправи някакъв мъж, който не бе от рицарите на Кръглата маса. Моргана не бе го виждала досега, но Гуенхвифар явно го позна, защото трепна и се отдръпна.
— Аз съм единственият жив син на крал Леодегранс — започна той, — и брат на твоята кралица, Артур. Искам от теб да признаеш правото ми да стана крал на Летните земи.
Артур отвърна спокойно:
— В този двор не можеш да изискваш нищо, Мелеагрант. Ще проуча молбата ти и ще се посъветвам със съпругата си, и след това мога и да реша да те провъзглася за регент, та да управляваш от нейно име. Но не мога да ти дам отговора си веднага.