Мъглите на Авалон (Том 1)

— Щом е така, да вървят по дяволите и празникът, и твоята справедливост! Дяволите да отнесат и Кръглата маса, и всичките ти рицари! — не се опита да си вземе брадвата, а само обърна гръб и си тръгна. Кай понечи да го опита и също се понадигна, но Артур нареди и на двамата да си останат на местата.

— Оставете го да си върви — каза той. — Ще се заемем с него, когато му дойде времето. Ланселет, ти си се заклел да защитаваш честта на своята кралица — на теб се пада правото да се справиш с този грубиян.

— С удоволствие, кралю — отвърна Ланселет. Имаше вид на човек, който току-що се е събудил, и Моргана подозираше, че няма и най-малка представа за какво е дал съгласието си. Херолдите34 отвън продължаваха да призовават всеки, който желае, да дойде да потърси справедливост от краля. Имаше и смешни случаи — пристигна един селянин и разказа как се скарал със съседа си за една вятърна мелница, която се намирала на границата между имотите им.

— Не можахме да се разберем, господарю — завърши той, въртейки вълнената си шапка в ръце, — та си рекохме: „Щом кралят умири цялата страна, ще се оправи и с нашата вятърна мелница“, затуй решихме да ти разкажем всичко и да се подчиним на твоята присъда.

Всички се посмяха и нещата се уредиха, но Моргана забеляза, че Артур не се засмя: слушаше съсредоточено и прецени разумно. Усмихна се едва когато човекът му благодари и си тръгна, кланяйки се до земята. После каза:

— Кай, погрижи се да нахранят човека в кухнята — много път е бил дотук. — Сетне въздъхна. — Кой е следващият? Дано даде Бог да е нещо по-достойно за внимание. Току-виж следващия път дошли да ме питат как да си отглеждат добитъка.

— Но това доказва колко тачат краля си, Артур — намеси се Талиезин. — Все пак, нареди да огласят да се обръщат и към местните владетели — така и те ще се научат да поемат отговорност и да раздават справедливост от твое име. — Той вдигна глава, за да види следващия молител, и каза: — Този случай сигурно ще е по-достоен за вниманието ти — това е жена. Сигурно е в беда.

Артур кимна на просителката да приближи. Беше млада, самоуверена, явно привикнала на дворцови маниери. Не я придружаваше никой, освен едно дребно, грозно джудже, не по-високо от три фута, но мускулесто и с несъразмерно широки плещи. То носеше голяма брадва с къса дръжка.

Жената се поклони пред краля и разказа своята история. Служела при една благородна дама, която била останала сама на света, както много други след дългите войни; имението й се намирало на север, близо до старата римска стена, която се простираше на много мили, с полуразрушените си укрепления и замъци, някои от които бяха вече съвсем рухнали. Но една разбойническа банда от петима братя укрепила пет от старите замъци. Поселили се там и сега опустошавали цялата околност. Един от тях, комуто хрумнало да се нарече Червения рицар от Червените земи, сега обсаждал замъка на нейната господарка; а пък братята му били още по-големи непрокопсаници.