Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Вярвам, че не сме ви прекъснали — подвикна Нетпара.
— Бих посъветвал — отвърна историкът — Съветът да се оттегли тази нощ. Утре цял ден ни чака дълъг път и…
— И точно това — каза припряно Пулик Алар — е причината да сме тук.
— Онези от нас, които са запазили част от богатството си — обясни Нетпара, — успяха да закупят свежи коне от керанците за впряговете ни.
— Искаме да тръгнем веднага — добави Пулик. — Малката ни група, искам да кажа, и да се доберем колкото може по-бързо до Ейрън…
— Където ще поискаме най-настоятелно Върховният юмрук да изпрати сили, за да осигури охрана за останалите — завърши Нетпара.
Дюйкър зяпна двамата мъже, а после и десетината фигури зад тях.
— Къде е Тъмлит?
— Уви, той се разболя преди три дни и вече не е между живите. Всички скърбим дълбоко за кончината му.
„Не се съмнявам.“
— Предложението ви звучи разумно. Но се отхвърля.
— Но…
— Нетпара, ако тръгнете сега, ще предизвикате паника, а това никой от нас не може да позволи. Не, вие ще продължите с всички останали и се задоволете с това, че ще бъдете първите, които ще преминат под градските порти в челото на кервана.
— Това е наглост!
— Махнете се от очите ми, Нетпара, преди да съм довършил онова, което започнах при брода на Ватар.
— О, и за миг не си помисляйте, че съм го забравил, историко!
— Още една причина да отхвърля предложението ви. Върнете се при впряговете си, поспете. Утре ни чака тежък път.
— Повече от сигурно! — изсъска Пулик. — Корболо Дом едва ли е приключил с нас! След като Колтейн вече е мъртъв и с него — цялата му армия, какво, да поверим живота си на тези миризливи номади ли? И къде свършва ескортът им? На три левги от Ейрън! Водиш всички ни на сигурна смърт!
— Да — изръмжа Дюйкър. — Всички или никой. Няма какво да говорим повече. Напуснете.
— Охо, че да не би да си прероденото Уикско псе, или какво? — Той посегна към рапирата на колана си. — Призовавам те на дуел…
Мечът на историка изсвистя като мълния и плоското му издрънча в темето на Пулик Алар. Благородникът рухна на тревата в несвяст.
— Прероденият Колтейн? — прошепна Дюйкър. — Не. Само един войник.
Недер заговори, с очи, взрени в отпуснатото тяло.
— Съветът ви ще трябва да плати доста скъпо, за да се изцери това, Нетпара.
— Май трябваше да ударя по-силно и да ви спестя харча — измърмори Дюйкър. — Махнете се от очите ми. Всички.
Съветът се оттегли — отнесоха падналия си говорител.
— Недер, предай на уикците да ги държат под око.
— Да, сър.
Село Балан представляваше мизерна купчина ниски кирпичени къщи, с може би около четиридесет жители, всичките избягали преди няколко дни. Единствената постройка, която изглеждаше на повече от сто години, беше малазанската сводеста порта, бележеща началото на Ейрънския път — широко, издигнато над терена военно шосе, построено по заповед на Дасем Ълтър в първите години след завоеванието.
От двете страни на пътя минаваха дълбоки ровове, а отвъд тях бяха високите, плоски отгоре земни насипи, на които, изпънати по протежение на всичките десет мили, растяха стройни редици високи кедри, докарани от Гелеен на Клейтарското море.
Керанската старица, която вече бе разговаряла с тях, дойде при Дюйкър и двамата млади магьосници на широкия площад пред портата на Пътя.
— Беше ни платено и всички споразумения между нас бяха зачетени.
— Благодаря ви, мъдра.
Старицата сви рамене.
— Най-обикновена сделка, войниче. Думи на благодарност не са нужни.
— Вярно. Не са, но все пак ви ги поднасям.
— В такъв случай, приемам ги с уважение.
— Императрицата ще чуе за това, мъдра. Ще й се разкаже с най-почтителни думи.
Твърдият й поглед пробяга настрани. Старата се поколеба, след което отвърна:
— Войниче, от север се приближава голяма сила — ариергардът ни е видял прахта. Идват бързо.
— Аха. Разбирам.
— Може би някои от вас ще успеят.
— Ще се опитаме и повече. Ако можем.
— Войник?
— Да, мъдра?
— Сигурен ли си, че портите на Ейрън ще се отворят за вас?
Дюйкър й отвърна с хриплив смях.
— Мисля, че ще се безпокоя за това, щом стигна до тях.
— В това има мъдрост. — Старицата кимна и стисна юздите. — На добър час, войниче.
— Сбогом.
Воините на керан добрай ги оставиха — задача, която отне не повече от пет минути, с фургоните под тежкия ескорт. Дюйкър изгледа каквото можеше да види от мястото си от бежанския керван, смазал с присъствието си разпърпаните граници на селцето.
Наложи им тежка, изнурителна скорост, през деня и през нощта, само с малки паузи за отдих, и всички го разбраха, до последния човек — спасението щеше да е сигурно едва когато стигнат масивните крепостни стени на Ейрън.