Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„А самата армия? Къде е армията на Върховния юмрук?“
Стояха по стените. Гледаха. Плътни редици. Бутаха се по цялата дължина на северната стена, за да могат да видят по-добре. Богато облечени особи бяха заели платформите на кулите от двете страни на портата и гледаха безучастно измършавялата, отчаяна и крещяща тълпа, напираща към входа на града.
Изведнъж сред последните все още движещи се бежанци се появиха стражи на градския гарнизон. Войници с мрачни лица вдигаха нападалите покрай пътя хора и почти ги влачеха към портите. Зърна на гърдите на един от стражите капитански знак и подкара към него.
— Ти! Вземи това дете!
Мъжът пое смълчаното ококорено прощъпулниче от прегръдката му и попита:
— Вие ли сте Дюйкър?
— Да.
— Трябва да се явите за доклад при Върховния юмрук веднага, сър — ето там, при лявата кула…
— Кучият му син ще трябва да почака — изръмжа Дюйкър. — Първо искам да се уверя, че и последният проклет бежанец е прибран! Бегом, капитане. Но ми кажете името си — че майката или бащата на това дете може все още да са живи.
— Кенеб, сър. И ще се погрижа за момиченцето, заклевам се. — Мъжът се поколеба, освободи едната си ръка и стисна китката на Дюйкър. — Сър…
— Какво?
— Съжалявам… сър.
— Вашият дълг е към града, който сте се заклели да браните, капитане…
— Знам, сър, но войниците по стените, сър… е, те са толкова близо, колкото им се позволи, ако ме разбирате. И никак не са доволни от това.
— Не са само те. Хайде, тичайте, капитан Кенеб.
Дюйкър остана последен. Когато портата най-сетне се опразни, нито един все още дишащ бежанец не беше останал извън стените, освен онези, които виждаше назад по пътя, насядали по камъните и неспособни да помръднат повече. Вдишваха последните си глътки въздух. Твърде далече бяха, за да ги приберат, а беше ясно, че войниците на Ейрън са получили изрична заповед докъде извън портите им е позволено да излязат.
На трийсет крачки от портата, с редицата стражи, запушили зева и загледани в очакване към него, Дюйкър за последен път обърна коня си назад. И зарея поглед на север, първо към прашния облак, който вече се вдигаше над последната, най-голямата могила, а сетне и отвъд него, към бляскавото златисто копие на Вихъра. Вътрешният му взор го отведе още по-натам, на североизток, отвъд реките, отвъд равнините и степите, към един град на друг морски бряг. Но усилието не му донесе почти нищо. Твърде много беше, за да го обхване умът, твърде бързо бе дошъл краят на това необикновено, изпепеляващо душата пътуване.
„Верига от трупове, дълга стотици левги. Не, всичко това е непосилно. За мен и за всички нас…“
Обърна коня и изгледа с присвити очи зейналата порта и струпаните пред нея стражи. Те се разделиха да му отворят път. Дюйкър заби пети в хълбоците на коня.
Не погледна към войниците по стената дори когато победоносният вик изригна от тях като изтръгнал се от веригите си звяр.
Над голите хълмове на безшумни вълни плуваха сенки. Лъскавото око на Апт огледа още за миг хоризонта. После издължената й демонска глава се наведе и погледна момченцето, свило се до предния й крайник.
То също се взираше в зловещия пейзаж на владението на Сянка и единственото му многостенно око проблясваше под изпъкналата кост на челото.
След дълго мълчание детето вдигна глава и срещна погледа й.
— Мамо? Това ли е вкъщи?
На десетина крачки от тях нечий глас проговори:
— Колегата ми винаги подценява естествените обитатели на това владение. А, ето го и детето.
Момчето се обърна и се загледа във високия облечен в черно мъж, който се приближаваше към тях.
— Аптория — продължи непознатият, — щедрият ти жест с превращението на това дете, колкото и добронамерен да е, само ще нарани душата му в бъдеще.
В отговор Апт цъкна два-три пъти и изсъска.
— Да, но резултатът е обратен, мадам — каза мъжът. — Поне засега той не е нито едното, нито другото.
Демонът отново му отвърна нещо.
Мъжът килна глава, изгледа я продължително и се усмихна криво.
— Доста самонадеяно от твоя страна. — Погледът му се спря на момчето. — Е, добре. — Наведе се към него. — Здравей.
Момчето отвърна свенливо на поздрава му. Мъжът погледна още веднъж ядосано Апт и подаде ръка на детето.