Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Тя сви рамене.
— Толкова ли сме слепи, че да не можем да го видим, Дюйкър? Ние браним тяхното достойнство. Ето това е. Съвсем просто. Нещо повече, в това е силата ни. Това ли искаше да чуеш?
„Ще го приема този дребен укор. Никога не подценявай един войник.“
Самият Санимон представляваше селищна могила — хълм с плоско било, с ширина около половин миля и над трийсет разтега височина, с голо, пометено от ветровете каменисто плато. Точно на юг от него, в Санит Одан, накъдето в момента пълзеше Веригата, от времената, когато могилата е била процъфтяващ град, бяха останали два издигнати над терена древни пътя. И двата се изпъваха като копия върху солидните си основи от дялан камък; единият на изток — вече отдавна неизползван, тъй като водеше до друга селищна могила сред голи като кости хълмове и само дотам — се наричаше Пайнесан’м. Другият, Санидже’м, се протягаше на югоизток и все още осигуряваше удобно трасе към вътрешното море Клейтар. На височина петнайсет разтега над околния терен двата пътя се бяха превърнали във високи каменни диги през мочурливите степи.
Кланът на Враната на Колтейн беше заел командни позиции на Санидже’м близо до могилата, все едно че беше крепостна стена. Южната третина на самия Санимон сега представляваше укрепление на уикците, с воини и стрелци от клановете на Мармота и Невестулката. Когато бежанците бяха подкарани покрай източния ръб на Санимон, високият стръмен бряг на могилата премахна необходимостта от защитен кордон от тази страна. Придвижени бяха части, които да подкрепят ариергарда и източния фланг. Силите на Корболо Дом, вкопчили се в непрекъсната битка с двата елемента на колоната, отново останаха с разкървавени носове. Седма представляваше внушителна гледка, въпреки смаления си брой; част от войниците стояха твърдо на позициите си без видими рани, други ревяха от болка, без да спират да секат противника. Появата на конните уикци довърши сражението и отново настъпи време за отдих.
Юмрук Колтейн ги чакаше, застанал сам с лице към оданите на юг. Плащът му от черни пера пърхаше на вятъра и раздърпаните му краища потръпваха при всеки полъх. По хълмистите хребети в същата посока, на две хиляди крачки, се виждаха подредени конници и варварски бойни знамена на фона на светлосиньото небе.
Дюйкър се опита да влезе в кожата на Колтейн, да се домогне до мястото, обитавано в този момент от Юмрука… и потръпна в ума си. „Не. Не е слабост на въображението. Просто не мога да понеса ничие бреме — дори за миг. Всички вече сме се прибрали дълбоко в себе си, всеки от нас е сам…“
Колтейн заговори, без да се обръща.
— Племето е керан добрай… поне така са наречени на картата.
— Враждебни съседи на Ейрън — промълви Дюйкър.
При тези думи Юмрукът се обърна рязко и го изгледа навъсено.
— Винаги сме си държали на думата.
— Да, Юмрук. За яд на мнозина от гражданите на Ейрън.
Колтейн отново се загледа към далечното племе и дълго мълча.
Историкът се обърна към безименната си пехотинка и каза:
— Трябва да потърсиш лечител.
— Още мога да държа щит…
— Не се съмнявам. Но рискът на професията…
Очите й се разшириха и Дюйкър онемя, обля го вълната на съжалението. Извърна очи от нея. „Какъв глупак си, старче.“
— Капитан Лъл — каза Колтейн.
— Юмрук?
Уикецът бавно се обърна към Дюйкър.
— Давам ви Нил и Недер, и бойци от трите клана. Капитане, командир Бълт уведомил ли е ранените?
— Да, сър. Те ви отказват.
Кожата около очите на Колтейн се изопна, но той кимна замислено.
— Както и ефрейтор Лист — продължи Лъл; гледаше към Дюйкър.
— Признавам — въздъхна Юмрукът, — че тези, които избрах от своите хора, никак не са доволни — но ще се подчинят на бойния си водач. Историко, ще командвате, както намерите за добре. Отговорността ви обаче е изключително голяма. Отведете бежанците в Ейрън.
„Ето, че стигнахме и до това.“
— Юмрук…
— Вие сте малазанец — прекъсна го Колтейн. — Изпълнете предписаните заповеди…
— А ако сме предадени?
Уикецът отвърна с усмивка.
— Тогава всички отиваме при Гуглата. Тук и вкупом. Ако всичко това трябва да свърши, нека да бъде както подобава.
— Дръжте се, колкото можете — прошепна Дюйкър. — Ще одера лицето на Пормквал, ако трябва, и ще дам заповедта през неговите уста…
— Върховния юмрук го оставете на императрицата… и на нейната адюнкта.
Историкът посегна към стъкленото шишенце на врата си. Колтейн поклати глава.
— Този разказ е ваш, историко, и точно в този момент няма по-важен човек от вас. И ако един ден видите Дужек, кажете му следното: не имперските войници са това, което не може да си позволи да изгуби императрицата. А паметта за тях.