Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
„Благодаря на боговете, че дългът ме задържа — мислеше си той. — Това трябва да е най-красивото от всички времена, в най-красивия от всички градове. Виждам го в най-великолепния му миг и образът му ще остане в сърцето ми завинаги“.
Беше дошъл, за да поднесе клетвата си за вярност пред краля и да го утвърдят за новия барон на Ландсенд. По традиция владението му бе част от Западното кралство, а господарят му, лорд Съдърленд, беше васал на принца на Крондор, но традицията повеляваше всеки благородник на Кралството, колкото и далечна да е провинцията, да дойде колкото може по-скоро и да коленичи пред краля в древното рождено място на държавата.
Последва вихър от образи: отсядането му в покоите за гости в двореца, обиколките из града и околностите, срещите с мнозината схолари, с които бе водил преписки, посещенията на продавачи на книги, с техните богати колекции със стотици томове.
И се върна един съвсем ясен спомен от онова време: „Никога не съм бил толкова щастлив в живота си — изведнъж бе осъзнал един ден, след като бе затворил поредния тежък том в скута си. — Не искам да се връщам у дома, за да отсъждам спорове за крави и да броя стрелите в оръжейните, да говоря за зърно, за лов и за лошо време, за безсмислени патрули по границата, която Кеш рядко безпокои, да нареждам на капитани да гонят пирати от Дърбин. Да можех да си остана тук до края на дните си, сред учени и мъдреци, сред онези, които разбират цената на знанието!…“
„Стига“, безмълвно прошепнаха старческите устни и ръцете се впиха в завивките. Сълзи потекоха изпод тънките му сбръчкани клепачи. „О, моля те, стига!“
Бернар измъкна ръцете си от ръцете на своя владетел, стана и се взря в угриженото му лице. Беше толкова близо, че долови миризмата на канела и карамфил от подправеното вино в дъха на стария мъж и видя тъмните кръгове на изтощение около очите му. Залата за аудиенции около тях бе вихрушка от цветове.
Церемонията приключи бързо. Крал Родрик Трети, уморен и измъчен на вид старец, каза няколко думи на новия барон, после придворните бързо го изкараха навън — след него чакаха много други и кралят трябваше да поздрави всички тях. Бернар някак си разбра, че никога повече няма да види този крал — и скоро след като напусна Риланон, наистина получи вестта, че кралят е починал и че короната ще наследи неговият син, също Родрик.
Приеми и аудиенции, кратка среща с принц Родрик, и дните изтекоха. Повечето придворни гледаха с безразличие на провинциалния барон, въпреки че неколцина изпитаха завист заради интереса на принца към учения млад благородник от Запада. Единствена в двора лейди Лизабет, една от придворните дами на кралицата, прояви интерес към Бернар, но дебелата й фигура и безсрамното й поведение го отблъскваха. Тя не искаше него. Искаше някого с титла — дори провинциален благородник като Бернар можеше да разбере това.
Споменът бе съвсем пресен. Бернар едва не подскочи, когато Лизабет изникна от храстите, докато той вървеше по алеята към центъра на дворцовия парк, за да почете сред разкошната зеленина. Само звънливият ромон на фонтана щеше да му е компания. Той бързо си нахлузи маска на равнодушие, каза хладно и с лек поклон: „Милейди“, стисна книгата си и продължи.
Тя търсеше вниманието му и той, като се стараеше да бъде учтив и сдържан, се опита да се измъкне от ръцете й — обясни, че търси самота, а не компания. Виждаше как се движат устните й и си спомняше части от разговора, но за миг всичко се замъгли, а сетне отново дойде на фокус при звънливия смях, последван от думите:
— О, Лизабет, остави негово благородие да продължи с науките си и ела с мен, хайде. Трябва ни още една за игра на карти и ще се радваме на компанията ти.
Бернар извърна очи от неприятната гледка с досадната Лизабет и се озова пред видение в семпла зелена рокля.
— Не! — прониза старческият глас тъмнината на спалнята. — Не това! Моля те, не това! Остави ме да се събудя, остави ме!
Беше все едно, че някой е дръпнал книгата от ръката му и го е ударил с нея по главата. Виждаше само искрящите зелени очи на младата жена, пищния водопад на черната й коса, бялата извивка на шията й и онази тъй сладка, сладка усмивка. Птици с пищни пера и сребърни пръстенчета на краката стъпваха около нея, а лозниците текома зад гърба й тръпнеха пурпурни под лекия лъх, развял кичурчета от косата й. Сърцето му спря.
В първия миг намесата й като че ли ядоса лейди Лизабет. Но после тя погледна Бернар и вдигна ръце.