Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Хамил се усмихна и остави дръжката на сабята си да се покаже. Изтърканата й кожа отправи по-силно послание от инкрустациите по предпазителя — побойниците и уличните бандити се заотдръпваха.
— Тук няма да видиш благородник — промърмори Хамил, повтаряйки мисълта на Бернар.
— И не сме видели — отвърна също така тихо младият мъж.
Дьо Бентон не можеше да се сбърка — надвесен над масата, без да обръща внимание на никого. Беше слаб, мръсен, а дрехите му, скъпи и изискани някога, бяха на петна и опърпани. Светлите му очи с трескава светлина следяха въртящите се зарове. Направи залога си и облиза похотливо устни.
Бернар извърна глава — беше непоносимо да разбере това за когото и да било, най-малкото за бащата на девойката, която обичаше.
Да, обичаше!
Хамил беше прав: този човек бе пълен позор. Не можеше да повярва, че цвете като Илейн е разцъфнало от такъв боклук. „Трябва да я спася — помисли си той. — Преди този звяр баща й да я оскверни“. Разбираше, че човек като дьо Бентон е в състояние да я повлече по мръсния си път, ако някой не я освободи от него. Отчаянието, което се изписа на лицето му при загубата на залога, му подсказа, че дьо Бентон с радост би връчил ръката на дъщеря си на всеки, който му даде кесия жълтици. Трябваше да получи разрешение да се венчае за нея. Трябваше да попречи на баща й да даде ръката й на някой дебел търговец или на глезеното синче на някой немарлив благородник от Изтока.
— Да си вървим — рече той на приятеля си. — Достатъчно видях.
— Надявам се — отвърна Хамил, макар от тона му да беше ясно, че Бернар не го е разбрал. Щом се върнаха в жилището на Хамил до двореца, баронът се увери, че приятелят му не е схванал урока.
Трябваше да се спазят известни формалности. Бернар търпеливо поднесе молбата си Короната да му разреши да се ожени и след срещата със свадливия дворцов служител, отговарящ за препоръките на Короната, разрешението му бе дадено с голяма неохота.
Въоръжен с кралското разрешение, макар и не благословия, Бернар се зае да увещае и спечели дамата на своите мечти. Открил беше, че любовта е великолепно чувство: замайващо, опияняващо, неизмеримо, възхитително.
Отначало не беше сигурен дали Илейн споделя чувството му и тази несигурност го терзаеше ужасно; още по-болезнена бе заради съкрушаващата го обич към нея. Отклоняването на поканите му и задълженията й с кралицата я правеха недостижима. Той започна да намира начини да бъде с нея дори това да означаваше да се домогва до покани за светски събития, на които щеше да присъства и тя. Но беше толкова трудно да привлече вниманието й. Винаги беше обкръжена от светските си приятели. Особено един, който все ангажираше времето й, чаровен, но разпуснат младеж, Закри, третият син на дребен дворцов скуайър. Обличаше се според последната дворцова мода и се държеше надуто от арогантност, а не от спечелена в боеве самоувереност. Устата му беше почти женствена, когато нацупеше устни в неодобрение заради някой въображаем недостатък в облеклото на Бернар, а усмивката му винаги беше подигравателна. За Бернар беше очевидно, че намеренията му спрямо Илейн не са чисти, но също така му беше ясно, че тя се увлича по него. Трябваше да действа бързо, иначе милият й нрав и наивността й щяха да я доведат до позор. Бернар бе сигурен, че щом Илейн се увери в искрената му любов, детинското й увлечение по такова развратно хлапе като Закри ще се изпари.
Ако баща му все още беше жив, сигурно изобщо нямаше да се осмели да поиска ръката й. Старият барон щеше да държи на много по-изгоден брак за сина си и бъдещите си внуци. Но Бернар бе свободен да удовлетвори личния си порив към щастие и го стори.
Скоро започна да пренебрегва светските срещи и да търси начини да остане с нея. Просто се озоваваше до нея при всяка възможност, без да обръща внимание на мрачните погледи на Закри и другите й приятели, и ги отблъскваше, залагайки на високия си ранг.
Илейн се държеше мило, но и коректно. Усмивките й бяха сърдечни и се смееше учтиво на шегите му. След известно време се увери, че тя е свенлива, с чиста душа и не знае как да покаже по-дълбоките си чувства. Беше истинска дама, въпреки ужасния си баща. Криеше се зад маска, поне така мислеше, тъй като му бе невъзможно да си представи, че не може да отвърне на чувствата му. Трябваше да го обича!