Легенди за Войната на разлома

Щом излязоха от прохода, Джими проследи с очи възможния път до покривите. Покривите бяха по-различни от тези в Крондор, по-стръмни и повечето покрити с цигли, но не и непроходими. Стените бяха повече камък, отколкото тухла, и от зидарията се подаваха греди, а пръстите му бяха здрави и краката — гъвкави.

— Можеш ли да се катериш? — попита той.

— Да.

Джими разкопча колана си и го стегна през рамото си така, че дръжката на рапирата да легне между плешките му.

„Нагоре по улука“, реши той. Беше от издълбано дърво, доста здраво и стегнато с клинци за камъка. На перваза на един от прозорците, после през стрехата — и на покрива. Момичето му подаде ръка, той я хвана, дръпна я нагоре и й помогна да изпълзи. После я отведе в най-тъмната сянка, която можа да намери, с надеждата, че никой няма да може да ги види от улицата.

Няма и секунда след това от уличката се показаха четирима гневни мъже, въоръжени вече със саби и дълги тояги. Огледаха се, поспориха малко, после ниският посочи в едната и в другата посока и двама от мъжете тръгнаха нагоре, а другите двама — надолу. Мъжът с мустаците изрева:

— Намерете ги. По три сребърника струва всеки! — И тръгна нагоре по улицата, а останалите се пръснаха в различни посоки.

— Три сребърника! — възкликна момичето. — Копелета такива! Явно не беше принцесата.

— Защо?

— Онзи каза, че бил хващач на крадци. Щяха да ме предадат за пари.

Джими помълча малко, после рече:

— Стар номер. Двама-трима „граждани“ свидетелстват, че си крадец, и ако нямаш свой човек да гарантира за тебе, те вкарват в някоя работна група или по-лошо. — Замълча. — Случайно да знаеш името на оня с мустаците?

— Да — отвърна Лори. — Джерем Бентон.

— Аха.

— Да не би да го познаваш?

— Знам го — отвърна Джими и кимна. — Джерем Змията. Въртеше мошеническата си игра в Крондор. Мислех, че е умрял. — Стана. — Аз съм Джими. Ако искаш, ще те придружа до вас.

— Не съм оттук — отвърна тихо момичето, после се умълча. — Благодаря ти. Не знам какво щеше да ме сполети, ако не се беше намесил.

— Зависи — отвърна Джими. — Но нищо добро, уверявам те. Е, а ти как се казваш?

— Ъъъ, Джими — каза тя.

Младият крадец се разсмя толкова силно, че се хлъзна два разтега надолу по покрива. Изпълзя обратно на лакти и й се ухили.

— Не, това е моето име. Не внимаваш. — Наведе се към нея и й прошепна: — Знам, че си момиче.

Тя го погледна стъписана и устните й се отвориха, сякаш се канеше да го отрече.

— Знам, че си — настоя той.

— Как? Те не го разбраха!

— Ами… по-внимателен съм, предполагам. А може би защото приличаш удивително на една позната особа, а тя съвсем определено е момиче. — Сръга я леко по рамото. — Е, как се казваш?

— Лори — отвърна тя обезкуражено. — Лори Мерфорд.

— Приятно ми е да се запознаем, Лори — рече Джими с възможно най-вежливия си тон и се опита да копира в миниатюра дворцовия поклон на принц Арута, както лежеше по корем върху хлъзгавите цигли.