Задочни репортажи за България

Но какво беше състоянието на партийната идеология в дните след края на сталинския мит? Пролетарският интернационализъм, т.е. дружбата със СССР, беше напълно компрометиран. Кабинетните формули на Маркс и Енгелс за интернационално пролетарско съзнание са оказаха сапунени мехури, особено в България, където никога не е имало никакво собствено пролетарско съзнание. Строителството на социалистическото общество беше друг блъф, който стана особено явен след частнособственическите завоевания на властвуващата върхушка. Изострянето и а класовата борба в преходния период се оказа ръждясял претекст за непреходен период. Всички идеологически формулировки за щастливото общество на комунизма излязоха инфантилни бълнувания. И вече го нямаше мустакатия параноик, за да налага парцаливата си доктрина с кръв.

Ето защо използуването на национализма за вливане на свежа и естествена кръв в агонизиращото тяло на партийната идеология беше единственото спасение. Ала на българите трябваше да се позволи да бъдат българи само дотолкова, доколкото са комунисти. Ако не са комунисти, те не са никакви българи. Следователно българите могат да бъдат дотолкова българи, доколкото България остава съветска губерния. Ако някой българин рече да поиска свободна и независима България, той вече не е българин. Той е предател, американски агент, буржоазно-капиталистическа отрепка, отпадък от миналото и т.н.

Окус-фокус-препаратус!

Хората, полагали клетва за вярност на чужда държава, осъмнаха една сутрин като по-големи патриоти от Левски и Ботев. И започна флиртът с националните чувства, провеждан под ръководството на съветския посланик. Бавно и под претекст, че се поправяли извращенията на култа към личността (като че този култ беше насаждан от Марс, а не от самите тях), другарите секретари започнаха да удовлетворяват най-популярните искания. Съветско-подобната пошлост, наречена национален химн на България, бе спряна. Кирил и Методий се завърнаха на 24-и май, макар и като празник на учащите се. Денят на съветската конституция изчезна. И българският трикольор започна да се появява без съветския му надзирател. Войниците вече се кълнеха да служат на Народна република България, която обаче е верен съюзник на СССР. В казармите за първи път от много години прозвучаха „Велик е нашият войник“, „Един завет“ и даже се разказваше, че са пели „Бдинци, лъвове титани“. Носеха се слухове, че сериозно е поставен въпросът за възвръщането на „Шуми Марица“ като национален химн, но имало силна опозиция. Както и да е, обяви се конкурс за нов химн. Варна си стана пак Варна, Перник — Перник и малко по-късно Шумен — Шумен. Булевард „Сталин“ стана „Витоша“. Сменено бе името на улица „Молотов“, но съветският посланик явно бе наложил вето за улица „Жданов“, която и до ден днешен продължава да носи името на това сталинско чучело.