Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Боговете са избрали мъдро, Хокану, защото никой роден на този свят мъж не би могъл по-добре да разбере и зачете нуждите ми.
— Приемам предложението ти за брак, лейди Слуга на Империята — промълви официално Хокану в косата й. После я целуна, но целувката му бе различна от целувките на Кевин. Мара се опита да се отзове, но тялото й не можа да се приспособи веднага към внезапната промяна. Допирът му не беше неприятен, просто беше… различен.
Хокану като че ли усети, че й трябва време да привикне с него. Отдръпна се, без да я пуска, и весел блясък засия в очите му.
— Как, в името на боговете, можеш да знаеш, че детето, което носиш, е момче?
Последните останки тревога у Мара се стопиха в изблик на доволен смях.
— Защото искам да е момче — отвърна му, веднъж поне жена, а не владетелка.
— Тогава, моя упорита бъдеща съпруго — заяви Хокану и я придърпа да стане, — значи ще е момче. Ела сега да отидем да уведомим моя пастрок, че ще се наложи да задели време от задълженията си с императора, за да присъствала женитбата.
Мара даде знак и свитата й спря. Жрецът на Туракаму извърна покритото си с червена маска лице към нея в неизречен въпрос. Стоеше в пълно церемониално облекло, което значеше повече боя, отколкото плат. Голата му плът бе зацапана в червено и мантията от пера и кости на раменете му загръщаше наниза му от бебешки черепчета. Но бе дошъл само със знаците на свещения си сан, без послушници: щеше само да надзирава преместването на молитвената порта от имението на Минванаби.
— Милейди — поздрави той официално. — Щедрите ти дарения за храма бяха приети благосклонно.
Мара посочи големия огън край пътя и попита:
— Какво е това?
— Злощастната порта на Десио, която така и остана недовършена. Храмът постанови: с падането си от власт Минванаби са доказали извън всякакво съмнение, че каузата им не е намерила благосклонността на Червения бог. Следователно портата нито е осветена, нито е благословена, и може да бъде унищожена без страх от божествено наказание.
Посочи двата големи фургона, които щяха да бъдат натоварени с втората порта.
— Тази постройка ще бъде преместена на мястото, което ти осигури. Земята там ще бъде преосветена. — Иззад мрачната маска на череп гласът му звучеше почти дружелюбно. — Молбата бе донякъде странна, това преместване на молитвена порта, Мара, но след като се обсъди, не се видя никакво богохулство или светотатство. Предвид дадената клетва е разбираемо, че искаш портата да бъде преместена, след като владееш тази земя. — Сви рамене. — След като Висшият съвет е вече само съвещателно тяло, храмовете биха могли отново да поемат по-активна роля в добруването на империята. Твоята роля бе оценена високо и божиите слуги са благодарни.
Махна на един работник с лопата и го предупреди:
— Внимателно! Останките на жертвите не бива да бъдат обезпокоявани. Погрижете се около гробовете им да има повече пръст!
После, доволен, че въпросът е решен, пак се обърна към Мара.
— Ние, които служим на Червения бог, често оставаме неразбрани. Смъртта е част от живота и всички отиват в залата на Туракаму рано или късно. Не бързаме да събираме духовете им. Помни това в бъдеще, в случай че ти се наложи да потърсиш съвета ни.
Мара кимна почтително.
— Ще го запомня. — После се обърна към Люджан и каза: — Ще се поразходя.
Тръгна по полегатия склон към пристана, където до кейовете чакаха лодки. На отсрещния бряг се виждаше просторната къща, която скоро щеше да почете Акома и техните гости.
— Люджан — промълви тя, докато очите й обхождаха езерото и планините. — Мислил ли си някога, че бихме могли да загубим?
Люджан се засмя и Мара изпита близост към този мъж. Беше почти като нейния буен варварин.
— Господарке, ще съм лъжец, ако кажа, че не съм мислил за поражение безброй пъти. — И добави, вече сериозно: — Но нито за миг не съм се съмнявал в теб.
Мара импулсивно хвана ръката му.
— Благодаря ти, приятелю.
Заедно заслизаха към кейовете, където лодкарите чакаха да ги прекарат през красивото езеро. Люджан, Сарик и Кейоке седнаха в първата лодка с Мара, а войниците на Акома бързо се качиха в следващите.
Кейоке държеше вързопа в скута си все едно, че беше нещо чупливо и скъпоценно. И наистина беше скъпоценно, макар да не беше чупливо. Увито в зеления плат, извезан с драгоценни камъни, лежеше натамито на Акома. За Военния съветник на Мара да го носи бе най-високата чест, с която бе възнаграждаван някога.