Светилата [bg]

— Нямам нищо против китайците — заяви Клинч. — Просто, като го гледам, не ми харесва.

— Кое?

— Това, което виждам. Тази ситуация.

Анна приглади полата на роклята си — муселинова, кремава и с плетена на една кука предница, една от петте, които беше купила от вехтошарите след корабокрушението на „Титания“ преди няколко седмици. Две от роклите бяха изпъстрени с черна плесен, която не падна и след няколко пранета. Тоалетите бяха много тежки, със стегнати корсети, което тя си обясняваше с това, че са от по-стари, по-строги времена. Вехтошарят ги беше опаковал в хартия, като отбеляза, че в деня на корабокрушението на „Титания“ не е имало жени, още по-странно било, че никой не се бил появил да потърси сандъка след изваждането на товара от заседналия в плитчините кораб. Превозвачите не били чували за него. Надписът на товарителницата бил размазан от морската вода, а в регистъра натоварите на парахода сандъкът изобщо не бил посочен. Истинска загадка, заключи вехтошарят и изрази надежда, че няма да я сполетят някакви неприятности, ако носи роклите.

Клинч поднови атаката си.

— Как може да се очаква да разсъждаваш трезво, когато си замаяна от опиума? Как ще се защитиш, ако… ако… ако се сблъскаш с нещо непристойно?

Анна въздъхна.

— Не е твоя работа.

— Моя работа е, нали виждам, че той те е хванал в юмрука си и се възползва от теб!

— Той винаги ще е по-силен от мен.

Съдържателят продължи развълнувано:

— Откъде идва този глад към опиума? Отговори ми! Взела си веднъж лулата да опиташ и това е решило всичко, така ли? Щеше ли да го направиш, ако господин Манъринг не те беше принудил? Той много добре знае какво иска, иска да те натика в ъгъла, тъй че да не можеш да мърдаш. Да не мислиш, че не съм го виждал преди? Другите момичета бягат от опиума като дявол от тамян. Той го знае. И въпреки това се е пробвал с теб. Той те е накарал. Завел те е там.

— Едгар…

— Какво? — извика Клинч. — Какво?

— Остави ме на мира, моля те — отвърна Анна. — Нямам сили.