Светилата [bg]

Анна не отговори, едва сдържаше сълзите си. След като госпожа Уелс я освободи, тя изтича в будоара, отиде при бюфета, измъкна запушалката, надигна гарафата с уиски с лауданум и отпи две дълги нещастни глътки. После се хвърли на леглото и плака, докато опиатът не я унесе.

Много добре знаеше какво я очаква в Хокитика, но заради угризенията си и чувството за вина беше решила да приеме съдбата си с каменно сърце. Можеше да отхвърли нарежданията на госпожа Уелс, да избяга през нощта, да измисли нещо. Но вече нямаше и капчица съмнение, че е с дете, и знаеше, че не след дълго ще си проличи. Трябваше да напусне града колкото се може по-скоро, преди госпожа Уелс да е разкрила тайната ѝ, и затова беше готова на всичко.

Над Гибсъновия вълнолом се стрелна чайка: щом стигна вълните, зави и се заиздига по въздушното течение, за да се спусне пак. Анна придърпа шала около раменете си. „На добър час“ вече беше получил разрешение да акостира. На брега беше метнато въже, платната се завъртаха и спускаха съгласно заповедите на Карвър и корабът бавно се приближи към пристана. Там се бяха събрали група хамали и Анна изведнъж, сякаш се събуждаше от сън, видя, че неколцина я сочат с пръст. Когато уловиха погледа ѝ, те вдигнаха шапки и се поклониха, сетне се засмяха и многозначително потупаха катарамите на коланите си. Тя се изчерви. Покрусено прекоси палубата и се хвана с две ръце за перилата от другата страна, вдиша дълбоко и плъзна поглед над плитчините, вълните се разбиваха в тях и пръските хвърляха изящна бяла пелена, която скриваше хоризонта. Стоя там, докато Карвър не я повика грубо да слезе на пристана, господин Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, бил предложил да я подслони и капитанът бил приел от нейно име.