Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Суидин Бетон отдавна не е правил подаръци, нито на роднина, нито на приятел, да не говорим за непознат — рече някой до нея.
Мъжът, който се беше облегнал на зида, бе някъде на годините на сарача, с къдрава рижа коса и приветлива усмивка.
— Ще го взема, момче. Ще ти платя същата цена. Добър е конят, прилича ми на животно за оран повече, а?
„А твоите коне не изглеждат недохранени“, помисли си тя. Сарачът сви рамене и й даде цената за такъмите и седлото, а Лори поведе Хораций към стобора на конетърговеца. От едната страна имаше конюшни и тя надникна вътре: сламата изглеждаше чиста, а копитата на животните изглеждаха в добра форма, чисти, ненапукани, подковите също не бяха много изтъркани.
— Като приятел ми е — каза тя, докато подаваше юздите на Хораций. — Имаме го от години. — Почеса Хораций под брадичката и старият кон примижа от удоволствие.
— Винаги ще се намери някой, който да търси кротко и работливо животно като това — рече търговецът. — Не е жребче, но си има още годинки, несъмнено. Не се безпокой, ще си намери дом.
— Може да изоре най-правата бразда, която си виждал — каза твърдо Лори.
Търговецът се засмя.
— Момче, ти го продаде вече. Но ще запомня да го кажа на възможните купувачи.
Лори се усмихна и кимна, после се обърна и тръгна, като успя да се сдържи и да не погледне назад, щом Хораций учудено изцвили след нея. После въздъхна. Пред нея беше една от градските порти, а по-натам, някъде в града, беше брат й.
Крачеше по улицата и не знаеше какво да направи. Имаше усещането, че Рип е жив, но никакво чувство за близост. Навярно бе сгрешила, че дойде тук. Беше намерила службата на градския пристав, но единственият дежурен беше един стар тъмничар, а той й отвърна, че нищо не можел да направи за нея. Най-добре било да дойде пак в края на деня, когато приставът щял да доведе, когото е задържал. Щял да пълни килиите малко преди вечеря, така й каза.
Лори се замисли, че трябва да си намери къде да спи. Бръкна в джоба си и стисна кесията на Брам, която вече се беше поиздула с трийсетте сребърника, които бе получила за Хораций и за сбруята и седлото. Беше се оправила добре е пазаренето, но това все пак не беше състояние. Представа си нямаше за колко време ще й стигнат парите: градските цени бяха по-високи, отколкото на село, това поне го знаеше.
Почувства се леко замаяна и си спомни, че не е яла нищо. Трябваше бързо да си намери нещо свястно за ядене, преди да е припаднала.
След половин час вече облизваше няколкото останали по пръстите и трохи от месеник и се чудеше дали да не си купи още един. Следобедът си отиваше и улиците още бяха пълни с народ, но навалицата започна да оредява. На продавача му беше останало само още едно парче и вече се канеше да си тръгва. Тя тъкмо се канеше да притича до него и да види дали няма да се спазари изгодно за последната му стока, когато някакъв мъж се приближи до нея и каза усмихнато:
— Ей, младежо.
Лори го изгледа. Беше някъде на годините на баща й и по-нисък, само малко по-висок от нея. Не беше от най-чистите, макар да изглеждаше съвсем прилично, а и дрехата му не беше изтъркана на яката и ръкавите. Общо взето приличаше на градски човек и сигурно беше ерген. Имаше широк черен мустак и още по-широка усмивка. По бръчките на лицето му беше сигурна, че си боядисва косата и мустаците, за да са толкова черни. Беше чувала, че някои благороднички си оцветяват косите с разни неща, но да го прави мъж? Стори й се странно, но човекът изглеждаше съвсем дружелюбен.
— Здравейте, господине — отвърна тя предпазливо.
— Изглеждаш ми свястно момче.
— Благодаря, господине.
— Искаш ли да си изкараш два хубави лъскави сребърника?
— Много, господине — нетърпеливо отвърна Лори. Щеше да й е от помощ. Боговете само знаеха колко време щеше дай отнеме, докато намери Рип.
— Можеш ли да тичаш, момче?
— О, да, господине — увери го Лори. — Много бързо.
Мъжът се засмя и посочи близката пресечка.
— Там чака един, в другия край на улицата. Трябва му някой, който да му пренесе един малък пакет през града. Казва се Травърс и ще ти даде указанията си. Кажи му, че си момчето, което му е изпратил Бентон. Хайде да те видя сега дали можеш да тичаш!
Тя затича по уличката до ъгъла, където някакъв мъж си чоплеше зъбите под скърцащата табела на една кръчма. Въздъхна облекчено, щом излезе от тесния проход, в който почти не стигаше светлина. Градът й се струваше по-опасен от гората нощем, с тези къщи, извисяващи се на три и даже четири етажа от двете страни. Лори сбръчка носле: беше селско момиче и не беше гнуслива, но там, където бе отраснала, мръсотията отиваше по нивите, където й е мястото, а хората не пикаеха до сградите.