Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
На известно разстояние от катедралата се принуди да слезе от коня, защото труповете бяха толкова нагъсто, че дори опитният боен кон на Марвен отказа да продължи нататък. Пеша и със замъглено зрение Вейлин залиташе сред труповете, а веднъж дори се спъна и падна на колене край млад мъж, който лежеше по очи със забит в гърба къс меч и брадва под бледата ръка. „Толкова е млад, почти момче.“
Стана с цената на върховно усилие и продължи напред, звуци на битка стигнаха до слуха му. Озова се на широка улица със съборени сгради, където повече от пет хиляди воларианци щурмуваха поредната стена. Успели бяха да отворят пробойна и тук, труповете се множаха в ожесточено сражение при отвора. Песента писна в потвърждение — тя беше там, в най-голямото меле. „И къде другаде би могла да бъде?“
— Ние ще се заемем с това — каза Хера Дракил, който се появи до него, хората му извираха от околните улици.
— Ще съм ти дълбоко благодарен — отвърна Вейлин.
Воларианската войска издаде странен звук, когато разбраха, че нов враг ги атакува в гръб — нещо средно между хорова въздишка и стон на хора, изпаднали в пълно отчаяние. От дни се сражаваха зад крепостните стени, а сега щяха да погинат от ръката на враг, с който не биха могли да се мерят.
Звуците на битката избледняха и той затвори очи. „Млъкни, веднага“ — каза на песента, но беше много уморен и му беше много студено.
— Не е нужно да коленичиш пред мен.
Стоеше надвиснала пред него, гледаше го отгоре надолу с топла усмивка, меч ренфаелска направа бе опрян на рамото ѝ, острието му кърваво чак до дръжката.
— Това ли е мечът? — попита той.
Тя поклати глава.
— Така и не го намерих.
Причерня му. След миг дойде на себе си и установи, че лежи по гръб, че лицето ѝ е само на педя от неговото и сълзи падат по окървавените му черти.
— Сигурна бях, че ще дойдеш.
Вейлин успя да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата ѝ. „Оставила я е дълга значи.“
— Що за брат не би дошъл да ти помогне? — Закашля се, от устата му шурна кръв и опръска лицето ѝ.
— НЕ! — изпищя тя, докато му причерняваше отново. — НЕДЕЙ! Моля те, недей…
Студ. Абсолютен, нетърпим студ. Преминаваше през кожа и кости да вледени сърцето му. Ала ръцете му не трепереха, дъхът му не се къдреше. Примигна, усетил, че зрението му се възвръща, и видя стена. Обърна се и звукът от ботушите му отекна, много силно и много продължително. Никое ехо не траеше толкова дълго.
Стаята представляваше простичък куб от грубо издялан камък с прозорец вдясно от него. В средата ѝ имаше обикновена маса, скована от тъмно дърво, повърхността ѝ лъщеше, макар да нямаше запалена лампа, нито от прозореца да влизаше светлина. Жена седеше от другата страна на масата и го гледаше с изражение, което бе в равна мяра гневно и любопитно. Пред него имаше празен стол.
— Знам кой си — каза жената и гласът ѝ породи друго ехо с неестествена продължителност.
Вейлин тръгна към стола, но после спря, дочул слаб звук, тих жален зов. „Някой името ми ли извика?“
— Токрев ли е бил, чудя се? — Жената наклони глава и присви очи. — Не, едва ли.
Беше тъмнокоса, млада и красива, интелигентност гореше в очите ѝ, както и омраза, каквато Вейлин не беше виждал никога. Незнайно защо се сети за нещото, което бе живяло в Баркус, само дето в сравнение с тази жена онова беше злобно дете и нищо повече.
— Знаеш кой съм — каза той. — А коя си ти?
Тя се усмихна невесело.
— Аз съм пойна птичка в кафез. Също като теб сега.
Опита се да призове кръвната песен, ослушваше се за някакъв насочващ тон, но не чуваше нищо.
— Без песни тук, милорд — каза жената. — Без дарби. Единствените дарове тук са онези, които носи той, и те рядко са приятни.
— Той?
Ярост сгърчи за миг лицето ѝ и тя удари силно по масата.
— Не си играй с мен! Не се прави на глупак! Отлично знаеш къде си и кой те държи тук.
— Както държи и теб.
Жената се отпусна с тих смях и се облегна назад.