Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Ветеран със сурово лице се отдели от тълпата, вдигнал късия си меч в бърз замах, но днес песента виждаше всичко и предупреди Вейлин навреме, затова миг по-късно ветеранът се срина на колене, зяпнал невярващо кървящото чуканче на китката си. Друг свободен меч се опита да посече краката на Пламък, с което си спечели широк замах на меча и обезглавяване.
Изхвърчаха на скорост през последната редица на воларианския строй и Вейлин дръпна рязко юздите на Пламък сред фонтани от кал. Ужасеният свободен меч, бившият пленник, бе паднал на колене зад батальона си, очите му ококорени и немигащи, напълно в плен на умопомрачението. Вейлин завъртя коня си и видя, че воларианците се прегрупират да го обградят. Стягаха пръстена с извадени мечове и страх се четеше на всяко лице.
Вейлин чу смях отнякъде и чак след миг осъзна, че се смее самият той. Усети и кръв да се стича от носа му, знак, че е пял твърде дълго. Пренебрегна го и нападна отново, прегази най-близкия свободен меч и посече мъжете от двете му страни, свърна надясно и уби някакъв тип, който крещеше заповеди, после друг, който стоеше замръзнал от ужас.
Ала далеч не всички бяха попаднали в плен на страха — петнайсетина души направиха опит да го свалят, но песента го предупреждаваше за всяка атака. Вейлин парираше, извърташе се и убиваше във вихър от песен и кръв, докато Пламък не изцвили от болка и не се изправи на задните си крака със стрела в хълбока. Остана прав още няколко секунди, риташе и размахваше копита, но накрая болката го свали на колене. Вейлин се претърколи от седлото, скочи на крака, парира един удар и прониза с меча си човека, който го беше нанесъл, острието от звездно сребро мина с лекота през нагръдника му.
Измъкна меча си и застана до своя умиращ кон, обграден от свободни мечове, които стягаха бавно пръстена, пришпорвани от ругатните на офицерите си. Песента роди нова нотка, нещо дисхармонично и диво, но едновременно с това ожесточено и вярно до смърт. Вейлин се засмя отново и свободните мечове съвсем забавиха крачка.
— Съжалявам, че вашият генерал не прие предложението ми — каза им той.
Снежинка се появи сред войниците като вихър от нокти и зъби, прикова двама към земята, гигантските ѝ челюсти се спряха за миг върху лицата им, колкото да ги разкъса. Погледна за част от секундата Вейлин и песента изпя тон на топъл поздрав, после изчезна, врязвайки се в най-плътния възел от воларианци сред кръв и разкъсани крайници.
Воларианският строй бързо се разкъса, в редиците им се появи двайсетинаметров отвор, изкусителна мишена, на която Северната гвардия и хората на капитан Орвен не можеха да устоят. Втурнаха се с извадени мечове, пробойната в строя на воларианците се разшири още повече и скоро целият батальон се разпадна. Капитан Адал посече един бягащ воларианец и спря, зърнал Вейлин до трупа на Пламък.
— Ранен сте, милорд.
Вейлин вдигна ръка към кървящия си нос и поклати глава.
— Нищо не е. Събери хората си за атака наляво, атакувайте кавалерията във фланг.
— Останали сте без кон… — извика капитанът, когато Вейлин тръгна към най-близкия волариански батальон.
— Ще се оправя — махна той, без да се обръща.
Песента се бе извисила до неугасим пожар и захранваше с гориво атаката му през строя им. Вейлин убиваше и убиваше, парираше или избягваше удари, които би трябвало да са фатални. Нападна следващия батальон в гръб — този бе съставен от варитаи, неподвластни на страха, който би могъл да им внуши, но и лишени от инстинкта, необходим да парират роденото му от песента умение. Проби си път до центъра на батальона и посече командира му, който, за разлика от подчинените си, определено бе подвластен на страха — пришпорваше коня си до кръв и размахваше бясно камшик около себе си в опит да се измъкне от капана на собствения си батальон. Не успя.
Батальонът се разпадна около Вейлин, когато кмет Ултин поведе своите миньори в бесен щурм срещу авангарда им и хората от Пределите дадоха в пълна мяра израз на гнева, който бяха трупали по време на похода. Варитаите отвърнаха с характерната си прецизност, оформиха плътни отбранителни формации и се биха докрай.
— Престрой се! — крещеше кмет Ултин, забил знамето на полка си в задните редици на воларианския фронт. — При мен!
— Поведи ги наляво — каза му Вейлин и смръщи чело при вида на ужасеното му изражение.
— Вие… — Ултин преглътна шумно, втренчил поглед във Вейлин, после примигна и извърна глава. — Да, милорд!