Не пречете на палача

— Твоя воля, командире — сви рамене Виктор и включи на скорост.

Задминаха ги и след около петстотин метра спряха до кръстовището.

Настя и Сауляк скоро се изравниха с таксито, забавиха крачка, обсъждайки нещо, след това завиха надясно, където според думите на Виктор, би трябвало да се намират ресторантите и баровете. Проспектът бе добре осветен и Коротков видя как те, без да удостоят с вниманието си ресторантите, хлътнаха зад някаква невзрачна врата.

— Какво има там? — обърна се към Виктор.

— Бар, където се сервира предимно бира. Твоята красавица да не би да е любителката на бирата?

— Не я понася.

— Значи гледа да му угоди. Е, командире, ще чакаме ли или какво?

— Ще чакам — решително заяви Коротков. — Не се бой, ще ти платя за престоя. След няколко минути влез в кръчмата да провериш каква е работата.

— Сам ли да те оставя в колата? — промърмори Виктор.

— Ако не ми вярваш, вземи ключовете. Ако искаш, и паспорта ми вземи. Къде ще се дяна без него.

— Така е — кимна шофьорът на таксито.

Коротков бе казал самата истина — Настя действително не понасяше бирата. Но идеята да се отбият в тази кръчма принадлежеше на Павел и не счете за разумно да спори с него. Нека Сауляк разбереше, че тя не капризничи за дреболии и е сговорчива, ако към нея се отнасят по човешки.

В кръчмата беше шумно, многолюдно и не особено чисто. Трудно си намериха две места на масата, където се бяха разположили двама съмнителни типа, разговарящи на някакъв непознат език — най-вероятно на унгарски.

Имаше няколко вида бира, а за мезе сервираха горещи пушени кренвирши и огромни розови скариди. Настя забеляза, че Павел малко се пооживи, и в името на това бе готова дори да пийне от омразната бира и да похапне от лютавите кренвирши, обилно полети със сос. Той си бе поръчал скариди и умело се справяше с крехките им и сочни телца.

— Не можах да се науча да правя това — призна си Настя, наблюдавайки го как бързо и ловко отделяше черупките им. — Половината от месото го опропастявам.

— Това е заради дългите ви нокти, те ви пречат.

— Прав сте — въздъхна тя. — Маникюрът изисква жертви.

— Ами че махнете го, кой ви кара да си го оставяте. Сами си създавате проблеми, след това упорито ги преодолявате, като при това искате да ви съчувстват.

— Аха — усмихна се Настя. — Искаме. Нали заради вас, мъжете, се стараем. Нали вие искате да сме красиви и нежни. На нас самите това въобще не ни трябва. Защо непрекъснато се оглеждате? Търсите ли някого?

— Нашите наблюдатели. Вие сте толкова заета с храната, че забравихте за своите задължения, и на мен ми се налага да ги поема върху себе си.

Настя си премълча, давайки си вид, че упорито се бори с кренвирша с помощта на тъпия нож и криворогата вилица. Тя отдавна бе „фотографирала“ всички, освен Коротков, който не се бе появявал в кръчмата. И бе готова да си заложи главата, че Павел я бе излъгал. Той не се оглеждаше за тях. Младежът с вълчата шапка се беше мярнал само за миг и след като се бе убедил, че мирно и тихо си пийват биричка, бе излязъл навън на студа, за да ги чака да излязат. Двойката от сивата волга седеше почти зад гърба на Настя и за да ги види, на Павел не му се налагаше да се озърта, а само да вдигне глава. Интересно, кого ли очакваше?