Легендата [bg]

Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален.

Елантин ни покани в своя град да спасим империята от най-големия й страх.

Орисиите са заключени от векове, но сега всяка свободата си зове.

Успеят ли, светът ще е различен, и да ги спреш, печелейки играта, е единственият отговор логичен.

За тази цел уликите следвай до предмета тъмен, който ще ги прати в гроб бездънен.

Намериш ли го. Легендата ще те дари с награда толкоз рядка, че да я назова сега не смея, нищо че е сладка.

Йован удари пети в края на рецитацията и звънчетата по пантофките й пропяха отново. После въжета я изтеглиха нагоре към ледената мъгла, която се кълбеше под тавана на залата. Някъде оттам към Данте и Тела падна червена карта с обгорени ръбове като опърлено перо на химера.

Тела се наведе да я вземе. На картата беше изписано стихчето, което Йован им беше изрецитирала, дума по дума.

— Това ли е? Няма нужда да подписвам договор с кръвта си или нещо друго? Като Скарлет в предната игра?

— Всяко представление е различно. Когато сестра ти игра, всичко трябваше да изглежда по-опасно. Тогава беше само игра и търсехме този ефект.

Тела изсумтя.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че този път е истинско, откажи се. Вече съм чувала речта как не трябвало да си губим ума по време на Каравала.

— А тази нощ чу ли я? — тихо попита Данте и погали с пръсти цветята по роклята й.

Тела сведе отново поглед към обгорената поздравителна картичка в ръката си. Данте беше прав — стихчето не съдържаше познатото предупреждение. Всъщност казваше точно обратното: „Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален“.

Тела не се върза и за миг, но все пак вдигна очи към Данте и попита:

— Щом играта е истинска, значи ли това, че и всичко между нас е истинско?

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. — Данте откъсна едно листенце от роклята й и го потри между пръстите си, преди да я поведе надолу по стълбите.

С други думи — не.

Нищо между тях не беше истинско, защото Каравалът не беше истински. Хората обичаха Каравала, защото той бе оживяла фантазия, и без значение колко сложна и чудата ставаше играта, пак си оставаше просто игра. Игра, която нямаше да й вземе ума, и точка.

Стигнали бяха края на стълбището. Тела стисна злополучната монета и отново огледа навалицата за човек, който може би прилича на дегизиран престъпник, с надежда да открие най-после „приятеля“ си. Започваше да се бои, че той вече си е тръгнал. Полунощ беше минало отдавна, а той я беше предупредил в писмото си, че няма да чака.