Единство [bg]

Забеляза, че се колебая, и посочи мъртвите главорези.

— Доказах, че съм способен телохранител. Уверявам те, мадмоазел, че макар да не изглежда така и въпреки привидната ми нетрезвост и недодяланост, аз съм същинско ангелче. Просто крилете ми са поопърлени.

— Защо да ти вярвам?

— Не си длъжна да ми вярваш — сви рамене той. — Все ми е едно на кого ще се довериш. Върни се вътре и пътувай с пакетите.

— Пакетите? — повторих раздразнено. — Какво значи това?

— Кораб, пренасящ пощенски пратки или стока до Дувър. Буквално всеки в него е пакет. Капитаните сигурно допиват последните си чаши, защото приливът и вятърът са благоприятни за отплаване. Влез в кръчмата, покажи им кесията си и смятай, че си на другия бряг. Кой знае? Току-виж ти провървяло да си намериш за компания някоя изтънчена дама. — Той разкриви лице. — Е, може и да не си намериш, разбира се.

— А какво печелиш ти, ако тръгна с теб?

Той се почеса по врата с шеговито изражение.

— Всеки самотен търговец копнее за спътник.

— Стига да не му хрумнат странни идеи.

— Например?

— Например как да убива времето.

Той се престори на засегнат.

— Уверявам те, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума.

— И, разбира се, никога не лъжеш.

— Абсолютно!

— Не лъжеш, че си търговец, макар всъщност да си контрабандист?

Той разпери ръце.

— О, колко находчиво! Не знае какво са пакети и мисли, че може да стигне с кораб до Лондон, но разкрива, че съм контрабандист.

— Значи наистина си контрабандист?

— Виж, искаш ли да стигнеш до Дувър, или не?

Размислих секунда-две.

— Искам — кимнах и пристъпих напред да си взема сабята.

— Кажи ми какво пише до дръжката. Сам бих го прочел, разбира се, ако не бях пиян…

— Сигурен ли си, че можеш да четеш? — подразних го.

— О, милейди май наистина се е впечатлила от грубите ми обноски! Как да я убедя, че съм джентълмен?

— Е, като се държиш джентълменски, да речем.

Взех сабята и прочетох надписа: „Нека бащата на разума те води. С обич — мама“. Преди спасителят ми да успее да продума, опрях върха на острието във врата му.

— Кълна се в нея, че ще те убия, ако понечиш да ме нараниш — процедих през зъби.

Той застина, разпери ръце и се втренчи в мен над острието с изражение, твърде весело за моя вкус.

— Обещавам, мадмоазел, да не се поддавам на изкушението да докосна изтънчено създание като теб. — Погледна над рамото ми. — А приятелката ти?

— Казвам се Елен — русокосото момиче пристъпи напред. Гласът ѝ трепереше. — Дължа живота си на мадмоазел. Принадлежа ѝ.

— Какво?

Свалих сабята и се обърнах към нея.

— Нищо подобно. Не ми принадлежиш. Върви при семейството си.

— Нямам семейство. Твоя съм, мадмоазел — повтори тя и никога не бях виждала по-сериозно лице.