Дарът на змията [bg]

— Ще я намеря — рече той тихо.

Малко след това мама ни викна на закуска.

— Къде е Нико? — попита тя.

— Търси лопатата.

— Давин!

Загребах една лъжица каша. Беше леко рядка.

— Ние имаме нужда от лопата — казах аз. — А той я загуби.

— Той се старае. — Мама ме погледна и аз забих поглед в кашата. — Единственото, което иска, е да ни помогне.

Намерихме я едва на следващия ден, в туфа коприва, където Нико я бе захвърлил, вместо да я забие в земята, както би постъпил всеки нормален човек.

А ден по-късно се случи това със заека.

Бях заложил капани на определени места, все пак можехме да се възползваме от факта, че живеехме в гората. Всяка сутрин и всяка вечер ги обикалях и проверявах, понякога се случваше в някой да се е хванало нещо. Този ден се случи да е заек, малък светлокафяв заек. Той скачаше и се бореше и се опита да избяга, щом ме чу да приближавам, сякаш все още не бе напълно осъзнал, че бе безсмислено да опитва. Аз го хванах за врата и побързах да го извия, докато не изпука. Сега поне можехме да хапнем месо на вечеря, което не се случваше често. Бях доста доволен от себе си, когато се върнах в хижата.

Нико седеше в тревата пред нея и си играеше с Мели. В едната си високо вдигната ръка държеше сноп пръчки.

— Колко са? — попита той.

— Четири — отвърна Мели, без да се замисли.

Нико пъхна ръка зад гърба си и показа другата.

— А тук?

— Шест.

— Правилно. Колко са общо?

Мели се замисли.

— Девет? — рече тя с въпросителна интонация.

Нико показа и двете си ръце.

— Преброй ги — каза той.

Устните на Мели се движеха, докато броеше пръчиците.

— … осем, девет, десет — мърмореше тя. — Десет са!

— Правилно. Браво, Мели.

Мели вдигна поглед и ме видя.

— Виж — рече ми тя, сияеща от радост, и ми показа някаква фигура от пръчки и въже. — Това е М. С нея започва Мели!

Ужасно се ядосах. Фасулът още не бе засят, кокошарникът нямаше врата, а конете все още се разхождаха наоколо завързани за въже, защото не им бяхме направили ограждение. Едва ли не нямахме пейка и маса, на които да седим. А той се беше кютнал тук и си играеше с Мели. Когато имаше хиляди полезни неща, които можеше да свърши.

— Дръж — казах аз и хвърлих заека в скута му. — Одери го и го дай на мама.

Поне това трябваше да може да направи. На всичкото отгоре аз му бях разпорил корема и го бях изкормил.

Той съвсем пребледня. Внимателно вдигна заека от скута си и го сложи в тревата. Бе като вцепенен и не смееше да прибере ръце. Видях, че по тях имаше малко кръв. Да не би да се страхуваше, че ще си изцапа ризата?

— Не мога — рече той с дрезгав глас и се изправи. След това отиде до кладенеца, напълни ведрото с вода и старателно изми ръцете си. После си тръгна. Изчезна в гората, без да каже нещо или да даде обяснение.