Невидимият пазител [bg]

Извади ръка от джоба си и почти тържествено докосна камъка, усещайки как студът облизва ръката й. Опита се да си представи площада в края на XVII век, когато лашоа била най-разпространената игра в Страната на баските. Отборите били от по четирима души, които заставали лице в лице като при тениса, но без мрежа, която да дели полетата. Играчите използвали ръкавица, така наречената „лашоа“, за да си подават топката. През XIX век тази игра започнала полека да отмира и изникнали нови разновидности на баската пелота. Но въпреки това знаеше от баща си, че един от дядовците му бил много запален по играта и успял да си извоюва репутация на прекрасен играч благодарение на ръкавиците, които сам си шиел на ръка, използвайки кожи, ощавени и обработени пак от самия него.

Това бе нейният град, мястото, където бе живяла най-дълго през живота си. Бе станал част от нея, като генетичен отпечатък, бе мястото, в което се завръщаше, когато сънуваше, когато не й се привиждаха трупове, насилници, престъпници и самоубийци, които нахлуваха без срам в кошмарите й. Но когато нямаше кошмари и сънят й бе спокоен и пропит от спомени, се връщаше там, на онези площади и улици, на онези калдъръми, на мястото, от което винаги бе искала да избяга. Място, което не беше сигурна, че обича. Място, което вече го нямаше, защото онова, по което изпитваше носталгия, бе Елисондо от нейното детство. И все пак, откакто се бе завърнала с убеждението, че ще намери признаци на коренна промяна, откриваше, че всичко си е същото. Да, може би имаше повече коли по улиците, повече улични лампи, пейки и градинки, красящи като моден грим лицето на Елисондо. Но не толкова, че да й попречат да види, че в същността си не беше помръднал, че всичко си беше постарому.

Запита се дали още работят хранителни стоки „Адела“ или бакалията на Педро Галареги на улица „Сантяго“, магазините за конфекция, от които майка й им купуваше дрехи, като „Белсунеги“ или „Мари Кармен“, хлебарницата „Бастанеса“, магазинът за обувки „Вирхилио“, железарията „Гармендия“ на улица „Хайме Урутия“. И разбра, че тъгува не дори по този Елисондо, а по друг, по-древен и свиден град, по място, което бе дълбоко в нея и което щеше да загине заедно с последния й дъх. Елисондо на реколтите, съсипани от скакалци, на епидемията от коклюш, убила толкова деца през 1440 година, на хората, загърбили традициите си, за да се адаптират към една земя, която ги бе посрещнала враждебно, на онези, решени да останат близо до църквата, където се бе зародил градът[4]. На моряците, струпани на площада, за да отплават за Венецуела с Кралския флот на Каракас. На местните жители, възстановили градчето след гибелните наводнения и разливи на река Бастан. В съзнанието й изникна образът на олтара, плаващ по улицата заедно с труповете на умрял добитък, стори й се да вижда как хората го измъкват от тинята и го вдигат над главите си, убедени, че това е божи знак, знак, че Господ не ги е изоставил и че трябва да продължат. Храбри жени и мъже, калени по принуда, тълкуватели на стихийните знаци, вечно вперили поглед нагоре, в очакване на милост от едно по-скоро страшно, отколкото закрилящо небе.