Невидимият пазител [bg]

Йонан вдигна догоре ципа на якето си, ускори крачка и настигна Амая.

— Ето ги — каза той, сочейки лендроувъра с отличителните знаци на горската служба.

Двамата униформени мъже ги наблюдаваха отдалече и Амая предположи, че си разменят някакъв шеговит коментар, защото ги видя да се смеят, отмествайки поглед.

— Ясно, типичният коментар за новобранеца и шефката — промърмори Йонан.

— Спокойно, колега, и на по-лоши места сме били — прошепна му тя, докато се приближаваха.

— Добър ден. Инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция. Това е младши инспектор Ечайде — представи ги тя.

И двамата мъже бяха извънредно слаби и жилави, макар единият да бе почти с глава по-висок от другия. Амая забеляза как по-високият се изопва, чувайки ранга й.

— Госпожо инспектор, казвам се Алберто Флорес, а това е колегата ми Хавиер Гория. Ние отговаряме за наблюдението на тази зона, доста широка, повече от петдесет километра навътре в гората, но ако можем да ви съдействаме с нещо, разчитайте на нас.

Амая ги изгледа мълчаливо, без да отговори. Това бе заплашителна тактика, която винаги сработваше, като в този случай също даде резултат. Горският, който до момента бе стоял подпрян на капака на лендроувъра, се изправи и пристъпи крачка напред.

— Госпожо, ще получите пълното ни съдействие. Експертът по мечки от Уеска пристигна преди час, паркирал е колата си малко по-надолу — каза той, сочейки към една отбивка на пътя. — Ако дойдете с нас, ще ви покажем къде работят.

— Добре. И ме наричайте „госпожо инспектор“.

В началото на гората пътеката се стесняваше, за да се разшири отново в малки поляни, покрити с фина зелена трева, като морава на първокласна градина. На други места гората образуваше гъст и преплетен, почти топъл лабиринт, подсилван от неизменния килим от иглички и шума, който се простираше пред тях. В тази равна и плътна зона водата не бе проникнала както по горските склонове и се виждаха сухи и меки листа на големи купчини, образувани от вятъра в подножието на високите дървета и предлагащи естествено убежище на горските самодиви. Амая се усмихна при спомена за легендите, които в детството й бе разказвала леля Енграси. Не беше странно сред тази гора човек да повярва в съществуването на приказните същества, които бяха част от миналото на местните хора. Всички гори бяха могъщи, някои будеха страх, защото бяха дълбоки и мистериозни, а други — защото бяха мрачни и зловещи. Гората в Бастан омагьосваше със спокойната си древна красота, която неволно събуждаше най-човешката, най-ефирната и детска страна на Амая, онази, която вярваше, че обитаващите гората приказни феи с патешки крака спят през деня, а нощем излизат и решат дългите си руси коси със златен гребен, изпълняващ всяко желание на своя притежател — това сбъднато желание те даряват на мъжете, които, съблазнени от тяхната хубост, им правят компания, без да се страхуват от птичите им крайници.