Магазинът [bg]

— Какво ви има бе, хора? Толкова много ли се страхувате от „Магазинът“, че дори не смеете да споделите мнението си по време на барбекю?

— Не се страхуваме. Просто сме щастливи — провикна се Марк Стантън. — Толкова ли е лошо?

Бете му отговори веднага:

— Нека те питам нещо. Съпругата ти Куки също ли е щастлива? Толкова ли е щастлива, че вече не я виждаме?

— Бъд, накарай съпругата си да млъкне — изкрещя един по-възрастен мъж.

Лин Харис също се присъедини към глъчката.

— Няма друго място в цяла Америка, което да е толкова хубаво, колкото това. Простете ми, че просто ще си взема пазарската торба и ще си тръгна.

Лин Харис, съпругът й и още две двойки се насочиха към алеята.

— Не схващаш ли, Бете? На нас ни харесва да живеем тук. Смятаме, че е перфектно, по дяволите — заяви един от бадминтонците.

Тогава се случи.

Бете погледна право в мен и Меган и попита:

— Вие, приятели, знаете за какво говоря, нали? Трябва да се съобразяваме с много ограничения, наложени ни от „Магазинът“. Нашите животи са си наши. Съгласни сте с мен? Нали?

Не отговорихме.

Бъд се присъедини към нея.

— Стига де. Знаете, че е права. Знаете го. Нали? Джейкъб, Меган. Кажете нещо.

Не го сторихме.

Бяхме изправени пред избор, който беше изключително ужасен. Двамата със съпругата ми можехме да кажем онова, което мислим, и да прецакаме прикритието си или можехме просто да излъжем и да продължим напред с книгата си.

В този момент видимо непоклатимият Марк Стантън се пречупи и се разкрещя:

— Всичко това са глупости, Бете. Нямаше да имаме нищо, ако не беше „Магазинът“.

Хората бяха съгласни с изказването му и още няколко си тръгнаха. Някои пожелаха приятна вечер от учтивост, а други се ометоха сърдити, без да промълвят и дума.

— Какво ще правим? — попита ме тихичко Меган.

— Трябва да се опитаме да запомним всичко случило се тук тази вечер, след което да го запишем, когато се приберем.