Мъжът от Санкт Петербург [bg]

— Има ли някакъв начин да им дадем подобен достъп, без да преначертаваме картата на Балканския полуостров? — попита Чърчил.

— Мислих по въпроса.

Чърчил се усмихна.

— И имате контрапредложение.

— Да.

— Да го чуя.

— Говорим за Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Ако им дадем тези морски пътища, те няма да имат нужда от Балканите. Предполагам, че морският коридор между Черно море и Средиземноморието може да бъде обявен за международни води със свободен достъп на кораби от всички държави, гарантиран съвместно от Русия и Англия.

Чърчил пак започна да крачи бавно и замислено. Уолдън тръгна до него, чакаше отговора му.

— Този коридор трябва да е международен във всички случаи — рече най-сетне Чърчил. — Вие казвате да предложим, като на концесия, нещо, което, така или иначе, искаме да стане.

— Да.

Чърчил го погледна и внезапно се усмихна.

— Когато опре до макиавелистки маневри, английската аристокрация няма равна. Добре. Предложете го на Орлов.

— Няма ли да го обсъдите в кабинета?

— Не.

— Дори с министъра на външните работи?

— Не на този етап. Руснаците със сигурност ще поискат да променят предложението — ще настояват за подробности, как ще бъде приложена гаранцията например, — затова ще поставя въпроса пред кабинета, когато всичко е напълно уточнено.

— Разбира се. — Уолдън се зачуди точно колко са уведомени министрите за техните планове. Чърчил също беше макиавелист. Какво ли се криеше зад всичко това?

— Къде е Орлов в момента? — попита Чърчил.

— В трапезарията на дипломатите.

— Да идем да говорим с него.

Уолдън поклати глава и си помисли, че хората с право обвиняват Чърчил в импулсивност.

— Сега не е моментът.

— Не можем да чакаме подходящ момент, Уолдън. Всеки ден е от значение.

„Ще е нужен някой по-голям от теб, за да ме сплаши“, помисли си Уолдън и отвърна:

— Ще трябва да оставите това на моята преценка, Чърчил. Ще го кажа на Орлов утре сутрин.

Чърчил изглеждаше готов да спори, но видимо се овладя и рече:

— Е, предполагам, че Германия няма да обяви война тази нощ. Така да бъде. — Погледна си часовника. — Ще тръгвам. Дръжте ме в течение.

— Разбира се. Довиждане.

Чърчил слезе по стълбището, а Уолдън се върна в трапезарията. Гостите вече се разотиваха. Кралят и кралицата се бяха оттеглили, всички се бяха нахранили и нямаше защо да стоят повече. Уолдън събра семейството си и го поведе по стълбите. Откриха Алекс в голямата зала.

Дамите се отправиха към гардеробната, а Уолдън помоли един от прислугата да извика каретата му.

„Общо взето — рече си той, докато чакаше, — вечерта мина доста успешно.“