Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
Прилепът замаха с криле, издигна се още по-нависоко и се понесе към фонтана. В момента, в който кривите нокти застъргаха в белия камък, пускащата лиги муцуна вече се размиваше, изчезваше, макар и появяващите се на нейно място бледи устни все още да не скриваха смъртоносните зъби.
Бруксата зави пронизително, модулирайки звука в ужасяващ напев, втренчи изпълнените си с омраза очи във вещера и отново заизвива.
Ударът на вълната беше толкова силен, че преодоля Знака. В очите на вещера се завъртяха червени и черни кръгове, слепоочията и темето му започнаха да пулсират. През пронизващата ушите му болка той започна да дочува гласове — монотонно пеене и стонове, свирене на флейта и обой, свистене на вихър. Кожата на лицето му изтръпваше. Той падна на едно коляно и тръсна глава.
Черният прилеп плуваше безшумно към него, отворил зъбатата си уста. Макар и зашеметен от писъка, Гералт реагира инстинктивно. Скочи, нагаждайки темпото си към скоростта на полета на чудовището, направи три крачки напред, финт, завъртане и после бърз като мисъл удар с две ръце. Острието не срещна съпротивление. Почти. Гералт чу вопъл, но този път това беше вопъл от болка, предизвикан от съприкосновението със среброто.
Бруксата виеше и се трансформираше на гърба на делфина. На бялата рокля, малко над лявата гръд, се виждаше червено петно, а над него — прорез, не по-дълъг от малкия пръст на ръката. Вещерът скръцна със зъби — ударът, който би трябвало да съсече звяра на две, се бе оказал драскотина.
— Викай, бруксо — измърмори той, триейки кръвта от бузата си. — Накрещи се. Изразходвай силите си. И тогава ще отсека прелестната ти главица.
Ти. Ще отслабнеш пръв. Магьоснико. Ще те убия.
Устните на бруксата не помръдваха, но вещерът чуваше думите ясно. Те се разнасяха в мозъка му и се взривяваха, звънтейки приглушено, с отзвук, сякаш изпод вода.
— Ще видим — процеди той и тръгна приведен към фонтана.
Ще те убия. Ще те убия. Ще те убия.
— Ще видим.
— Верена!
Нивелен, навел глава, вкопчил ръце в касата на вратата, се олюляваше на прага на замъка. После тръгна с несигурна походка към фонтана, размахвайки неуверено лапите си. На яката на кафтана му имаше петна от кръв.
— Верена! — изрева той отново.
Бруксата обърна рязко глава към него. Гералт, вдигайки меча за удар, се втурна към нея, но тя реагира по-бързо. Рязък вопъл — и поредната вълна събори вещера, просна го по гръб и го понесе по чакълестата алея. Бруксата се изви, подготвяйки се за скок, зъбите й проблеснаха като разбойнически кинжали. Нивелен, разперил лапи като мечок, се опита да я хване, но тя изрева право в лицето му, отхвърляйки го няколко сажена назад, към дървеното скеле до стената, което се срути с оглушителен трясък и го затрупа под купчина дъски.
Гералт вече беше на крака и тичаше, прекосявайки двора в полукръг. Опитваше се да отвлече вниманието на бруксата от Нивелен. А тя, в развяващата се бяла рокля, се носеше към него леко като пеперуда, едва докосвайки земята. Вече не крещеше, не се опитваше да се трансформира, Вещерът знаеше, че е уморена. Но знаеше също, че дори уморена, тя си оставаше смъртоносно опасна. Зад гърба на Гералт Нивелен виеше, засипалите го дъски трещяха.
Гералт отскочи вляво, описвайки кръгов замах с меча, бърз и дезориентиращ. Бруксата се носеше право към него — чернобяла, раздърпана, страховита — и запищя в движение. Вещерът успя да направи Знака, отлетя назад и се вряза с гръб в оградата. Болката в гръбначния му стълб достигна чак до върховете на пръстите му, парализира ръцете му, подсече краката му и той падна на колене. Бруксата се носеше към него, виейки напевно.
— Верена! — изрева Нивелен.
Тя се обърна. И тогава Нивелен с всички сили заби в гърдите й острия край на счупена триметрова греда. Тя не извика. Само въздъхна. Вещерът потрепери, когато чу тази въздишка.
Те стояха — Нивелен, с широко разтворени крака, хванал с две ръце гредата и стиснал края й под мишница, и бруксата, увиснала на другия край като забодена с игла бяла пеперуда, също стиснала гредата с две ръце.
Тя въздъхна сърцераздирателно и изведнъж натисна силно кола. Гералт видя как на гърба й, върху бялата рокля, разцъфва бяло петно, от което кръвта изригва като гейзер и отвратително и непристойно се подава отчупеният остър край на кола. Нивелен изкрещя и направи крачка назад, после още една. Заотстъпва още по-бързо, но без да изпуска гредата, влачейки след себе си пронизаната брукса. Още крачка — и опря гръб в оградата на замъка. Краят на гредата, който държеше под мишница, застърга в стената.