Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Забравих да ви кажа нещо — не издържа накрая той.
— Какво има, братко?
— Нещо, което може би ще ви поуспокои: като получим това щастливо число, ще трябва да свършим още много работа, ако искаме да стигнем до същността на загадката.
— Така е.
— Ами тогава трябва да знаете, че манастирът е приютил под покрива си братство от монаси, които са най-вещите в решаването на гатанки в цяла Италия.
Усмихнах се. Библиотекарят, както и толкова други Божи служители, никога не бе чувал за Витания. И по-добре. Но брат Алесандро настоя да ми обясни причините за изказаното с гордост твърдение: увери ме, че любимото занимание на трийсетината отбрани доминиканци било именно да разчитат загадки. Сред тях имало доста майстори в това изкуство, а мнозина дори се забавлявали, като ги измисляли за другите.
— Горите раждат синове, които после ги унищожават. Що е то? — изрече напевно, виждайки нежеланието ми да включваме и тези игри в мисията си. — Дръжките на брадвите.
Брат Алесандро бе изчерпателен в подробностите. От всичко, което ми каза, най-силно впечатление ми направи това, че в „Санта Мария“ използваха загадките не само за развлечение. Монасите ги прилагали често и в проповедите, като ги превръщали в средство за нравоучение. Ако това, което Алесандро казваше, не бе преувеличено, зад стените на манастира се намираше най-големият център за обучение на съчинители на загадки в християнския свят след Витания. И затова, ако Прокобника бе тръгнал отнякъде, това беше идеалното място.
— Чуйте ме, отче Леире — бързаше да ми помогне в догадките библиотекарят, — когато получите числото и се зачудите какво да правите с него, попитайте когото и да е от братята ни. Дори онзи, от когото най-малко очаквате, ще ви даде някакво решение.
— Когото и да е ли казвате?
Библиотекарят се намръщи.
— Ами да! Когото и да е! Дори онзи, дето чисти конюшните, сигурно разбира повече от гатанки от един жител на Рим като вас. Не се бойте и питайте абата, отчето готвач, отговорниците по провизиите, писарите, всички! Но за едно внимавайте, да не се разчуе много и да ви смъмрят за нарушаване на обета за мълчание, който всеки монах трябва да спазва.
И като каза това, измъкна гредата, която залостваше манастирската порта.
Снежна пряспа падна от покрива и се разби с глух тътен в нозете ни. Ако трябва да съм откровен, не очаквах, че нещо толкова просто като обиколката на една църква призори ще се окаже деликатна работа. Силният студ в ранното утро бе превърнал снега в опасна ледена пързалка. Всичко беше бяло, пусто и потънало в тишина, която всяваше страх. Самата мисъл, че трябва да стигнем до тухлената стена на маестро Солари и да минем покрай оградата на третия вътрешен двор, би уплашила и най-големия смелчага: ако внезапно се подхлъзнехме, можехме да си счупим вратовете или да останем куци до края на дните си. Да не говорим колко трудно бихме обяснили на монасите защо в този час не присъстваме на службата, а рискуваме живота си извън манастирските стени.
Не се замислихме много. Внимателно, като се мъчехме да не мокрим много сандалите си, тръгнахме бавно по леда покрай сградата, успоредно на улицата. После я пресякохме почти на четири крака и когато най-сетне се озовахме на необходимото разстояние, вперихме поглед в прозорците. От слабото сияние, идващо отвътре, те проблясваха като очи на дракон. Наистина имаше ред кръгли прозорци, oculos, за украса на църквата по цялата й дължина. Фасадата й се намираше при завоя на ъгъла, няколко крачки по нататък, и „гледаше“ в другата посока.
— Но без да гледаш лицето… — изрекох, тракайки със зъби.
Вкочанен от студ, пъхнал ръце в ръкавите на вълнената си дреха, преброих: едно, две, три… седем.
И това седем ме смути. Седем стиха, седем прозореца… Числото на името на анонимния информатор беше, без съмнение, това проклето, повтарящо се седем.
— Но седем какво? — запита библиотекарят.
Свих рамене.
17.
Онова, което ми се случи по-късно, освети пътя ми.
— Значи вие сте отецът от Рим, който е отседнал наскоро в нашия дом?
Абатът на „Санта Мария деле Грацие“, Виченцо Бандело, се взря в мен със строго изражение, преди да ме покани в сакристията. Най-сетне се запознавах с човека, който бе написал доклада за смъртта на Беатриче д’Есте за Витания.
— Брат Алесандро ми е говорил много за вас — продължи той. — Както изглежда, сте начетен. Сериозен, образован мъж, със силна воля, човек, с когото нашата общност може да се обогати по време на престоя ви сред нас. Как, рекохте, ви е името?