Тамплиерските порти
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамплиерските порти». Краткое содержание книги:
— Ти и катедрали? — Летисия се разсмя така, както само тя можеше да го прави. — Разбира се, че ще ти помогна. Не бих искала да пропусна това. И къде смяташ да отидеш първо?
— Във Везле. Обаждам ти се от една бензиностанция по националния път 951. Мисля, че ще бъда там след около половин час.
— А, Везле! Познавам го много добре. Марсел има малка къща недалеч оттам, в Тарот. Била е на родителите му и ние ходим доста често за уикенда. Прекрасен край е. Ще ти хареса. Но там — продължи тя учудено, — там няма катедрала.
Щом чу името Марсел, нещо го преряза в стомаха и инженерът стисна зъби. Явно тя беше още с тоя скапан техник.
— Знам, че във Везле няма катедрала — отвърна й той, — но въпреки това е част от проучването. Дълго е за обясняване.
— Разбирам.
— Да знаеш случайно към кого мога да се обърна по някои въпроси за църквата Света Магдалина!
— За Света Магдалина ли? Разбира се! — Летисия говореше със самодоволния тон на човек, който разбира от всичко. — Знаеш ли, че тя е архитектурната перла на града? Има прекрасна галерия в примитивен готически стил и цялата църква представлява интересно съчетание между най-зрял романски и най-семпъл готически стил, сякаш архитектите й са се упражнявали за онова, което ще бъде по-късният стил на големите катедрали.
— Наистина ли?
— Да — рече гордо Летисия. — Освен това свети Бернар свиква точно там благородниците от областта, за да организира Втория кръстоносен поход към Светите места. И монасите от Йерусалимското монашеско братство, които се грижат сега за църквата, сигурно знаят много по въпроса. Можеш да питаш за брат Пиер, който е истински учен и живее на самия църковен площад. Лесно ще го намериш.
Мишел си записа всичко в бележника, а Летисия заговори за друго:
— И докога ще останеш във Везле?
— Сигурно до сряда.
— Значи до другиден.
— Да — каза той накрая. — Ще бъда в хотел Паломбиер на площад Шан дьо Фоар.
— Знам го. Ако се сетя за нещо, което може да ти е полезно, непременно ще ти звънна там.
Мишел стисна зъби. Не можеше, не биваше да й казва: „Благодаря, скъпа“, не можеше дори да й намекне колко би се радвал, ако попътуват заедно, въпреки че сърцето му подсказваше точно това. И направи тъкмо обратното — сбогува се с Летисия колкото може по-хладно и като се мъчеше да погребе по-бързо лошите спомени, се качи отново в колата, за да измине последните 40 километра до крайната цел.
Последните завои бяха най-лоши. Стръмен и лъкатушещ, пътят към „вечния хълм“ — както го наричали поклонниците, които през Средновековието поемали оттук по свещения път за Сантяго де Компостела — бе труден дори за модерния автомобилен двигател на сузукито на инженера. Щом Мишел стигна най-сетне до върха на склона, в самото начало на Везле, пътят пред него се разклони.
Хотел Паломбиер се намираше надясно. Това беше голяма сграда от XVIII век, потънала в прекрасните цветове на орловите нокти, която всъщност бе част от цял комплекс, много по-модерен, отколкото очакваше да види. Инженерът си бе представял съвсем наивно някаква средновековна цитадела, подобна на Каркасон, но тук единственото наистина старо нещо беше една врата с издължена каменна арка, вградена в неугледна кула, която сигурно е била част от старите крепостни стени на селището, когато то се е казвало Верцелакум.
Мишел паркира, взе куфара си и торбата с фотоапарати и след като собственичката на хотела му показа как да отваря електронната ключалка, за да се качва до стаята направо от улицата — трябваше да набере само номер 1863 на електронно табло, подобно на онези в CNES, — излезе от хотела и тръгна към центъра.
Увери се, че е взел увеличеното копие на снимка САЕ 990111 на ERS, върху което се очертаваше една леко извита линия, която можеше да бъде само централната улица на Везле, и го сгъна на две. Нямаше нужда да си много умен, за да разбереш, че тази почти права линия трябва да отговаря на широкия път, започващ от каменната арка пред него.
Пое с бърза крачка нагоре.
По стръмната улица с множество малки ресторанти и магазинчета за сувенири Мишел остана без дъх. На върха на този безкраен склон, сред прекрасен площад, се извисяваше огромна, величествена каменна фасада, увенчана с красива масивна кула с четири корпуса, а фронтонът й, изпъстрен със странни сцени, сияеше сякаш със собствен блясък. Беше идеално разположена от изток на запад и под лъчите на залязващото слънце, огряващо задната част на храма, някои от най-красивите й орнаменти оставаха в сянка.
Размерите й го впечатлиха.